Poslednata imperatrica

-      Господи, много си станал сериозен напоследък! - Професорът тупна Уилсън по гърба. - Нищо няма да кажа! Разбира се, че няма. Пък и ако искаш гаранции, защо не дойдеш и ти? Минерва каза, че си поканен. Ще доведе приятелка за теб.

Уилсън поклати глава.

-      Бих предпочел да се самоубия, отколкото да изляза на двойна среща с теб.

-      Не двойна, а тройна. Рандъл също ще дойде.

-      Майтапиш се.

-      Тръгваме след половин час. Я се прибери, разкарай тази глупава униформа, избръсни се и ела с нас. Ще имаш възможност да видиш как преда магията си около горката беззащитна красавица. - Професорът се отда­лечи от бюрото на Уилсън и се загледа в огледалната стена. - Господи, ама че съм хубавец.

-      Просто от любопитство - рече Уилсън, - с какво според нея си изкарваш хляба?

Професорът направи смешна гримаса в огледалото.

-      Знае единствено, че съм умен, необвързан и добре изглеждащ.

-      Не искам да ти сядам на барабаните, но трябва да имаш предвид, че е много вероятно да ѝ е било наредено от Джаспър да се сближи с теб.

- И аз нямам нищо против! Е, идваш или не? - Профе­сорът отскубна стърчащ косъм от рунтавите си вежди и запя една своя любима песен: - Свят ми се вие и в транс съм изпаднал. Какво искаш? Какво искаш? - После се завъртя пред огледалото. - Побъркано момиче, какво ис­каш? - Оутър заклати бедра в такт с мелодията и направи прочувствена физиономия. - Ако наистина искаш да по­лучиш любов, кураж събери и излизай на лов! - И профе­сорът продължи да танцува из кабинета на Уилсън, като подскачаше и се поклащаше в някакъв свой свят.

Калифорния, Америка

Бар „Салун”, селото на „Ентърпрайз Корпорейшън“

Клубът беше обзаведен като класически бар от Средния запад с дълъг плот от полиран орех и огромно огледало зад него в черешова рамка. Имаше маси за карти и колела на каруци, а по стените висяха картини с каубои. Имаше го дори странния плювалник. Едната стена на заведението беше изцяло заета от интерактивна холограма на прерия със стада бизони, пасящи в ширналите се равнини. Около бара стотици клиенти се наливаха с бира от големи халби и обръщаха шотове уиски. Персоналът беше облечен в костюми от епохата, от стрелци до хазартни акули; жените носеха пъстроцветни рокли с корсети и чорапогащи.

В повечето отделения на клуба свиреше съвременна музика, но имаше и доста тихи местенца, където човек мо­жеше да се откъсне от думкащите ритми и да поговори. Това бе възможно заради системата за аудиоприцелване, създаваща звукови вълни, които можеха да се чуят само на определени места. Беше доста странно да стоиш на крачка от хора, които не могат да си чуят и мислите от музиката, и да си в състояние да водиш нормален разговор.

-      Смятам отново да опитам онзи симулатор - каза професор Оутър, взе питието си и тръгна към игралната кабинка. - Май вече знам къде сгреших.

Той активира с пръст кредитната си карта, избра жела­ното ниво и влезе вътре - образът му моментално се пока­за в клуба по десетките холографски екрани. Вместо него­вите дрехи компютърът го беше облякъл в бял каубойски костюм с револвер на бедрото и широкопола бяла шапка на главата. В края на улицата стоеше як на вид стрелец в черен костюм - Черния Барт. Слънцето беше спряло висо­ко в небето, по улицата се стелеше прах. Местните жители надничаха от скривалищата си в очакване на дуела.

Професор Оутър се закани с пръст и бързо посег­на към револвера си. Но преди да успее да го измъкне от кобура, Черния Барт извади своя, дръпна спусъка и простреля професора в крака.

Тълпата в бара въздъхна.

На екраните професорът падна и се загърчи от болка.

-      Не го бива много - каза Уилсън на Рандъл.

-      Определено - отвърна Рандъл.

Симулаторът се рестартира и професорът отново се изправи срещу Черния Барт.

-      Изглежда болезнено, нали? - добави Рандъл.

-      Хиляда волта електрошок по принцип привличат вниманието - отвърна Уилсън.

Професорът отново посегна към пистолета си - и тълпата отново въздъхна. Оутър пак лежеше в прахта, но този път кръвта течеше от гърдите му.

За момент Уилсън си помисли дали да не се наведе към Рандъл и да му каже, че мисия Ездра ще започне по-рано от предвиденото, но знаеше, че не му е нито време­то, нито мястото. Последното, което искаше, бе Рандъл да бъде изваден от релси пред други хора - особено ако дойдат Минерва и приятелките ѝ.

Секунди по-късно професор Оутър излезе със зали­тане от кабинката, като търкаше гърди с длан.

-      Господи, тия електрошокове наистина болят!

-      Обичаме те, професоре! - викна барманът. Некол­цина други клиенти заръкопляскаха окуражително.

Професорът помириса дрехите си.

-      Надушвам изгарянето от електрошока. Божичко! - Той отново разтърка гърдите си. - Бях на косъм да го бия. Наистина на косъм.

-      Защо не намалиш нивото на сложност, докато не му хванеш цаката? - обади се Рандъл.

Професорът като че се ужаси от предложението.