Последният жив

Тя седна срещу Уеб, наведе се напред и заговори бавно и отчетливо. По принцип хипноза се използва, за да се преодолеят задръжки на пациента, отдавна потискани спомени, които пречат да се говори открито за проблемите. Обикновено пациентът се събужда от хипнозата с ясен спомен за всичко, което е станало междувременно. В случая Клеър не можеше да допусне такова нещо. Беше твърде болезнено. Вместо това тя подложи Уеб на постхипнотична сугестия. Внуши му, че когато се съвземе от състоянието на хипноза, той ще помни само толкова, колкото му е нужно, за да се справи със ситуацията. Останалото щеше да се контролира от неговото подсъзнание. При тези обстоятелства Клеър се надяваше, че той няма да помни практически нищо. Уеб не беше готов да се справи с проблема, който толкова дълго време бе стоял погребан в подсъзнанието му. Тя му помогна стъпка по стъпка да се изкачи обратно по ескалатора. Докато той бавно се връщаше в пълно съзнание, тя също се опитваше да се окопити преди неизбежния разговор помежду им.

Когато най-после Уеб отвори очи, той се огледа, усмихна се и спря поглед върху нея.

— Е, излезе ли нещо?

— Най-напред искам да ти задам един въпрос, Уеб. — Тя поспря, за да си даде кураж. — Ти взимаш ли някакви лекарства?

Очите му се присвиха.

— Не ме ли пита вече?

— Питам те още веднъж.

— Защо?

— Ти спомена черната магия като едно възможно обяснение за блокирането ти. Аз пък имам друго обяснение — неблагоприятна реакция между различни медикаменти.

— Преди да влезем в оная тъмна уличка, аз не бях взимал нищо, Клеър. Никога не взимам в такива случаи.

— Лекарствата си правят странни шеги с хората. Понякога ефектът от тях се чувства най-силно, след като човек престане да ги пие. — Тя помълча и после добави: — Много е важно да си напълно откровен с мен, Уеб. Наистина е важно, ако искаш да се добереш до истината.

Двамата се гледаха в упор известно време, след което Уеб стана от креслото и отиде в банята. След минута се появи и й подаде малък флакон с таблетки. Докато тя проверяваше съдържанието му, той седеше, облегнат назад, и я гледаше.

— След като ги носиш със себе си, да смятам ли, че ги взимаш и тия дни?

— Аз съм тук със задача, Клеър. А по време на задача — никакви хапчета. Опитвам се другояче да се справя с безсънието и болката, които ми причиняват двете големи дупки в тялото ми, и факта, че половината ми лице го няма.

— Защо тогава ги носиш със себе си?

— За да се чувствам вътрешно по-сигурен. Защо едно дете си смуче пръста? Ти си психиатър, трябва да ги разбираш тия неща.

Клеър изсипа таблетките от флакона и ги огледа една по една. Всичките бяха различни. Някои от тях й бяха познати, други не. Тя вдигна една таблетка.

— Помниш ли откъде я имаш?

— Защо? — попита недоверчиво той. — Нещо лошо ли има?

— Може би, не знам. О’Банън ли ти ги предписа? — В гласа й се долавяше съмнение.

— Възможно е. Макар да ми се струва, че неговата рецепта отдавна свърши.

— Ако не е бил О’Банън, то кой?

Уеб започна да се оправдава:

— Виж какво, трябваше да прекъсна обезболяващите, които ми даваха заради раните, защото към тях се привиква и ставаш зависим. След това цяла година не можех да спя. Някои колеги имат същия проблем. Не че взимаме дрога или нещо такова, но човек не може съвсем да не спи, дори да е член на отряда. Момчетата ми дават от техните таблетки. Аз ги събирам в този флакон и вземам по някоя, когато имам нужда. Това хапче може да ми го е дал някой колега. Какво толкова?

— Не те обвинявам, че взимаш хапчета за сън, Уеб. Но е много глупаво да носиш в джоба си всевъзможни видове таблетки, дори и да са от приятели, след като нямаш никаква представа как могат да реагират помежду си. Истински късмет е, че си се отървал без по-сериозни последици. А може и да не си. Може това, което стана в тъмната уличка, да е една последица. Може безразборното взимане на лекарства да е причина за блокирането ти. — В същото време Клеър си мислеше, че травматичният спомен от смъртта на Реймънд Стоктън вероятно бе изплувал на повърхността в най-неподходящия момент, когато Уеб се бе готвил за атака в тъмната улица. Срещата с Кевин Уестбрук бе отключила някакви механизми в мозъка му, които го бяха привели в състояние на безпомощност.

Уеб покри лицето си с ръце.

— По дяволите! Направо не е за вярване!

— Не твърдя, че точно това е причината, Уеб. — Тя го гледаше със съчувствие, но същевременно искаше да узнае още нещо. — Ти докладвал ли си на своя пряк началник за медикаментите, които взимаш?

Той свали ръце от лицето си, но не я погледна в очите.

— Разбирам — кимна тя.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Още ли взимаш от тия таблетки?

— Не. Доколкото си спомням, за последен път взех хапче една седмица преди атаката срещу склада. Това е всичко.

— Значи няма нищо за докладване. — Тя вдигна същата таблетка през лицето му. — Това лекарство не ми е известно, а пък смятам, че като психиатър би трябвало да знам всичките. Ще го взема за анализ. — Тя забеляза уплахата в погледа му и бързо добави: — Не се бой, никой няма да разбере. Имам познат в лабораторията. Името ти няма да бъде замесено.