Последният жив

— Защо носиш мокасини, Тий? — попита той. — Ще ти се изсулят като нищо.

— Върви по дяволите!!!

Коув пусна единия му крак и вече го държеше с две ръце за стъпалото. Той се извърна назад към Венабълс.

— Съни, предлагам да го пуснем тоя долу и да си хванем някой по-умен.

— Сещам се кой. Хайде да тръгваме.

Коув се направи, че пуска крака.

— Не! — изпищя Тий. — Ще говоря. Всичко ще ви кажа.

Коув не се помръдна.

— Оставете ме на земята и ще ви кажа всичко.

— Съни, върви да запалиш колата, докато аз се отърва от тоя боклук.

— Не!!! Ще говоря, още тук, кълна се!

— Окси — подсказа още веднъж Коув.

— Окси — повтори като ехо Тий. После заговори бързо като картечница и изпя на Коув всичко, което искаше да знае.

Клеър Даниълс паркира своето волво в алеята пред гаража и угаси двигателя. Кварталът беше доста приятен, не много далеч от кабинета й, и тя бе имала късмет да си купи къщата, преди цените да скочат. Не че печелеше зле, но животът в Северна Вирджиния беше направо абсурдно скъп. Всяка педя земя вече беше застроена, а напливът от желаещи да купят имот по тези места не секваше.

Къщата беше изцяло дървена, със стръмен покрив с множество капандури и един голям комин в средата; на прозорците в сандъчета растяха цветя, а отстрани имаше долепен гараж за две коли. Улицата беше с два реда дървета, а кварталът беше тих и зелен. Населението беше доста смесено — млади и стари, образовани професионалисти и обикновени работници.

Отдавна разведена, Клеър бе свикнала с мисълта, че ще остане сама до края на живота си. В нейния кръг имаше сравнително малко свободни мъже, като нито един от тях не бе привлякъл достатъчно вниманието й. Много нейни приятелки се опитваха да я сватосват с този или онзи адвокат или компютърен гений, но всички й се бяха сторили пълни егоисти и самовлюбени лекета; тя си казваше, че и да се омъжи за някой от тях, ще продължи да се чувства сама. Веднъж се бе опитала да подиграе някакъв млад пуяк, като на едно събиране го бе запитала дали е чувал за Нарцис. В отговор той бе попитал дали това не е някаква нова програма, дето може да се свали от интернет, след което бе продължил да й обяснява колко е знаменит.

Клеър извади куфарчето си от багажника на колата и закрачи към стълбите. Нарочно не вкара волвото в гаража, защото смяташе малко по-късно пак да излиза. Тя се стресна, когато видя мъжа, който излезе иззад къщата; беше едър и черен, с бръсната глава, която блестеше на залеза като метален шлем. Клеър забеляза, че е облечен с униформата на газовата компания, а в ръката си държи нещо, което прилича на газомер. Когато двамата се разминаха, той й се усмихна и продължи пътя си. Тя се засрами от инстинктивната си подозрителност при вида на един чернокож, макар с известно неудобство да си даде сметка, че в квартала й почти всички са бели. Ала кой можеше да я упрекне след всичко, преживяно с Уеб Лондон и хора като него?

Тя отключи вратата и влезе в къщата, като през цялото време си мислеше за сеанса с Уеб. Разкритията, до които бе успяла да стигне, бяха извънредно полезни, макар и шокиращи. Тя остави куфарчето си на пода и отиде в спалнята, за да се преоблече. Навън беше още светло и тя си каза, че в такова хубаво време си струва да се поразходи. Спомни си за флакона с таблетките в джоба си, извади го и още веднъж ги разгледа. Непознатото хапче сериозно я бе заинтригувало. Един неин познат работеше във ведомствената аптека на болницата във Феърфакс. Той би могъл да изследва лекарството и да определи точно какво съдържа. Не й приличаше на нито едно от известните хапчета за сън, но можеше и да греши. Освен това се надяваше, че подозренията й за неблагоприятна медикаментозна реакция като основна причина за блокирането на Уеб няма да се потвърдят. Ако те наистина се окажеха верни, съществуваше възможност той никога да не се съвземе. Колкото и да беше налудничава неговата теория за черната магия, Клеър предпочиташе причината да е нечия клетва, отколкото нещо, което той сам си бе причинил и което бе довело до смъртта на другарите му. Не, каза си тя, отговорът сигурно се крие в неговото минало.