Последният жив

— Наистина ли мислиш, че хапчетата са причина, Клеър?

Известно време тя се взира в таблетката в ръката си, после я върна във флакона и го пъхна в джоба.

— Боя се, че никога няма да разберем със сигурност.

— Значи хипнозата е била просто за фасон? — попита накрая той, но Клеър усещаше, че мисълта му е другаде — в таблетките и възможните им последици за съдбата на екип „Чарли“.

— Не, Уеб. Научих много неща.

— Какво например?

— Например това, че Хари Съливан е бил арестуван навръх шестия ти рожден ден. Ти спомняш ли си да си говорил с някого за това? — Тя беше почти сигурна, че той ще си спомни за този момент от сеанса. Но не и за убийството на Стоктън.

Уеб бавно кимна.

— Всъщност, да. Отчасти.

— Все пак, преди ареста на Хари двамата с него доста добре сте се погаждали. Той явно много те е обичал.

— Добре е да го имам предвид — каза равнодушно той.

— Понякога болезнените спомени се потискат, Уеб. Нещо като предпазно реле в мозъка. Ако психиката ти не може да се справи с тази информация, постепенно паметта ти я изолира, за да не ти се налага да се бориш с нея.

— Това е все едно да погребеш радиоактивни отпадъци — каза тихо той.

— Нещо такова. Понякога става изтичане, което причинява огромни щети.

— Нещо друго? — запита Уеб.

— Ти спомняш ли си нещо друго?

Той поклати глава.

Клеър гледаше замислено в празното пространство. Даваше си сметка, че сега Уеб в никакъв случай не би понесъл да чуе истината за смъртта на втория си баща. Тя го погледна и съумя да се усмихне.

— Е, стига за днес. — Тя погледна часовника си. — Трябва да се връщам на работа.

— Значи смяташ, че двамата с баща ми сме се погажда-ли, а?

— Пели сте заедно, той те е носил на раменете си. Да, наистина добре сте си живели.

— Започвам като че ли да си спомням. Значи има надежда, така ли? — Той се усмихна, за да покаже, че донякъде се шегува.

— Винаги има надежда, Уеб — отвърна Клеър.

39

Съни Венабълс, облечен с цивилни дрехи след смяна, седеше в кола без отличителни знаци и наблюдаваше района. Отзад се чу лек шум; мъжът, сврян на пода зад предните седалки, се опитваше да протегне дългите си крака.

— Гледай да не се схванеш, Ранди — каза Венабълс. — Ще има още доста да повисим.

— Бъди спокоен, и по-дълго време ми се е случвало да стоя неподвижен, при това на далеч по-неприятни местенца от задната седалка на кола.

Венабълс изтръска с една ръка цигара от пакета в джоба си, запали я, свали прозореца и издуха дима навън.

— Беше почнал да ми разправяш за срещата си с Лондон.

— Аз през цялото време го прикривах, без той да подозира. Просто така, за всеки случай, макар да не мислех, че Уестбрук има намерение да го очисти.

— Чувал съм за тоя тип, макар че никога не съм го срещал.

— Е, имал си късмет. Повярвай ми обаче, има много по-лоши и от него. Уестбрук поне има чувство за чест, докато повечето в тоя занаят са напълно смахнати. Убиват човека като нищо, просто за да има с какво да се хвалят после. А когато Уестбрук предприема нещо, той си има причина.

— Например да очисти екип на отряда?

— Не мисля, че това е негово дело. Той обаче предал на Лондон важна информация за тунела под сградата, където стана издънката. Изглежда, че тъкмо оттам са вкарали картечниците. Лондон и Бейтс после отишли на място да проверят и Уестбрук се оказал прав.

— От това, което си ми казвал за Уестбрук, не ми прилича на куриер, който само предава информация.

— Но може да бъде и такъв, ако този, който го е пратил, държи човек, когото Уестбрук счита за важен. Например сина му.

— Ясно. Значи този някой стои зад случилото се с отряда?

— Така ми се струва.

— А какво общо има оксиконтинът с всичко това?

— Ами че цялата тази сграда беше разпределителен център за канала! Видях го с очите си. Никакъв кокаин, само пълни торби с хапчета. И компютри, където всичко се водеше на отчет. Бизнес за милиони долари. А само след два дни — нищо!

— Защо да си дават целия този труд? Защо им беше да очистват екипа? Ами че сега Бюрото няма да ги остави, докато не ги натика в миша дупка!

— Наистина не виждам смисъл — съгласи се Коув, — но ми се струва, че точно това е станало.

Изведнъж Венабълс се стегна и изхвърли фаса през прозореца.

— Представлението почва, Ранди.

От сградата, която наблюдаваха, излезе някакъв мъж, повървя малко по тротоара, после сви в страничната уличка. Венабълс запали двигателя и колата бавно потегли.

— Тоя ли чакаше? — попита Коув.

— Да. Ако ти трябва информация за всичката нова дрога, която се доставя в града, това е човекът, който може да ти каже. Казва се Тайроун Уокър, но всички му викат Тий. Човек с въображение. През годините сменил три или четири улични банди. Лежал в затвора, по болниците, в клиника за рехабилитация на наркомани. Сега е около двайсет и шест годишен, а изглежда десет години по-стар от мен, не че аз младея за годните си.

— Интересно, как не съм се натъкнал досега на тоя Тий?

— Ти да не мислиш, че имаш монопол върху информацията в тоя град! Може да съм обикновено ченге, но и аз подочувам това-онова.

— Слава богу, Съни, понеже аз съм вече бита карта. Никой не иска да разговаря с мен.