Последният жив

— Е, старият Тий може и да проговори, ако бъде предуман по съответния начин.

Венабълс зави в първата пряка, настъпи газта и след няколко метра сви още веднъж в следващата, успоредна на улицата, където бяха паркирали. Веднага след това видяха как Тий излезе от тъмната алея, която свързваше двете главни улици.

Венабълс се огледа.

— Изглежда чисто. Смяташ ли да действаш?

Коув вече бе слязъл от колата. Преди да разбере какво става, Тий лежеше по лице на задната седалка с надлежно претърсени джобове, а тежката лапа на Коув го стискаше за врата да не мърда. Той бясно псуваше и ругаеше, докато Венабълс подкара колата. Когато Тий се успокои, бяха вече на три километра от мястото на отвличането; кварталът наоколо изяждаше много по-приличен. Коув вдигна пленника си за яката и го сложи да седне. Човекът гледаше уплашено ту него ту Венабълс.

— Здрасти, Тий! — любезно каза Венабълс. — Добре изглеждаш. Сигурно живот си живееш.

Коув усети, че гостът им се готви да скочи през отсрещна-та врата, затова го стисна за шията.

— Мирувай, Тий! Искам просто да поговорим. Нищо друго.

— Ами ако аз не искам да говоря?

Тогава слизай от колата.

— А, така ли? Спри да сляза.

По-полека, Тий. Не съм казал, че непременно ще спра, преди да слезеш. — Венабълс завъртя волана, колата изкачи рампата за междущатска магистрала 395, след малко минаха моста на Четиринайсета улица и прекосиха границата с Вирджиния. Венабълс настъпи педала и колата се понесе със сто километра в час по шосето.

Тий погледна през прозореца към профучаващите край тях коли, след това се отпусна на седалката, скръстил ръце на гърдите си.

— И така, моят приятел… — започна Венабълс.

— Твоят приятел няма ли си име? Пръстите на Коув се свиха около врата му.

— Имам, и още как! Викат ми Тий-Рекс. Ще му обясниш ли защо, Съни?

— Защото яде по един като теб на закуска, обяд и вечеря — услужливо отвърна Съни.

— В момента ми трябва само малко информация за един нов продукт, който се появи на пазара. Всички банди го купуват като луди и тъй нататък. Не се бой. Само две-три имена и те връщаме, откъдето те взехме.

— Повярвай ми, Тий, хич не ти трябва да се бъзикаш с моя приятел — добави Венабълс.

— Нищо не можете ми направи, ченгета, защото ще ви съдя, та мамата ще ви разплача.

Няколко секунди Коув гледа Тий в упор, след което заяви:

— Я по-добре се дръж прилично. Нещо не съм в настроение и пет пари не давам дали ще ме съдиш, или не.

— Да ти го начукам отзад!

— Съни, на първия разклон свий вдясно. Там има закътани местенца — добави Коув многозначително.

— Дадено.

След няколко минути излязоха на панорамния път Джордж Вашингтон и поеха в северна посока.

— На следващото разширение спри — нареди Коув.

Отбиха на една панорамна площадка, от която се разкриваше красива гледка към Джорджтаун. Далеч под краката им течеше река Потомак; само една каменна стена ги делеше от стръмната пропаст. Свечеряваше се, на паркинга нямаше други коли. Коув се огледа, отвори вратата и измъкна Тий навън.

— Ако ще ме арестувате, искам адвокат!

Венабълс също слезе, погледна надолу в пропастта и сви рамене. Коув вдигна дребничкия Тий през кръста и го повлече към парапета.

— Ей, какво правиш, бе?

Докато Тий риташе и отчаяно се дърпаше, Коув се покачи на парапета и слезе от другата страна. Там имаше тесен бордюр, след който започваше трийсетметрова пропаст, в дъното на която се виеше реката. На отсрещния бряг, малко по-надолу по течението, се виждаха сградите на няколко гребни клуба. Имаше и лодки с гребци, излезли да се поразкършат.

Тий обаче беше принуден да наблюдава тази живописна сцена наопаки, защото Коув го държеше за краката и леко го люлееше над пропастта.

— Олеле, боже! — изпищя Тий, като видя какво го чака.

— И така, можеш да ни кажеш как предпочиташ да свършим работата, по лесния начин или по трудния? — заяви Коув. Решаван бързо, защото времето и търпението ми са на привършване.

Венабълс седеше на ръба на каменната стена и се оглеждаше за преминаващи коли.

— Слушай какво ти се казва, момче — обади се той. — Тоя човек не лъже.

— Ама вие сте ченгета, дяволите да ви вземат! — захленчи Тий. — Не можете да постъпвате така. Не е конституционно!

— Никога не съм казвал, че съм ченге — беше отговорът.

Тий се вцепени от ужас и погледна към Венабълс.

— Но той поне е, неговата мамка!

— Не съм обаче бавачка на моя приятел — отвърна Съни. — Пък и смятам скоро да излизам в пенсия, тъй че какво ми дреме.

— Окси — каза спокойно Коув. — Искам да знам кой изкупува оксиконтина във Вашингтон.

— Ти да не си откачил бе? — изврещя Тий.

— Точно така, откачен съм тотално. — Коув разхлаби пръстите си около прасците на Тий и той се хлъзна десетина сантиметра към пропастта.

— Божичко, Исусе Христе, помогни ми! — зави жално дребосъкът.

— Не ти прилича да разговаряш с Господ, много си грешен — каза Венабълс. — Може да те тресне гръм, а пък аз съм наблизо.

— По-добре разговаряй с мен — подсказа Коув, — за окси.

— Нищо не мога да ти кажа. Ония приятели ще ми видят сметката.

Коув отново разхлаби хватката си. Ръцете му вече стискаха глезените на човека.