Повярвай ми

— Господи! — казва невярващо. — Изигра всичко това само за да провериш дали казвам истината, нали? Да видиш дали полицаите няма да нахлуят тук и да те отведат. Е, това няма да се случи, Клер. Няма никакви полицаи. Защото аз вече нямам нищо общо с тях.

— Не бих излъгала за подобно нещо…

— Престани — казва той. — Веднага престани.

Лицето му пламти от гняв.

— Прекали.

— Трябваше да знам — казвам тихо. — Трябваше да знам със сигурност. Моля те, Патрик, разбери ме. Това беше единственият начин да докажа веднъж завинаги, че вече не работиш за тях…

— Добре, ще ти го докажа и още как.

Сега вече е ядосан — толкова ядосан, колкото когато бяхме в театъра. Протяга ръце и обгръща с тях гърлото ми.

— Ако ни слушаха, нямаше да ме оставят да те удуша — процежда той през зъби. — Нямаше да ме оставят да направя това.

Усещам как пръстите му се забиват все по-дълбоко и се стягат. Не мога да дишам. Вдигам собствените си ръце и се опитвам да ги отместя, но той е твърде силен, а хватката му става все по-мощна. Кръвта започва да пулсира в ушите ми. Драскам с нокти по ръцете му. Пред очите ми избухват фойерверки. За момент главата ми се замайва и след това падам, пропадам в тунел.

Свестявам се в прегръдките му. Ръцете му нежно ме обгръщат. Гърлото ме боли.

— Съжалявам — прошепвам аз.

— Не. Аз съжалявам — казва тихо той. Прегръща ме още по-силно. Трепери.

— Недей. Нарочно те провокирах, любов моя. Беше игра на доверие. И свърши работа.

77

Събуждам се преди зазоряване. До мен Патрик спи като котка и диша толкова тихо, сякаш е умрял. Дори докато си почива, тялото му изглежда напрегнато и бдително — плетеница от сухожилия и мускули, готова да скочи във всеки един момент.

Тихо, за да не го събудя, аз се измъквам изпод завивките и отивам в кухнята, за да си налея сок. Гърлото още ме боли, а утре започваме репетициите без сценарий — всъщност днес. Не мога да рискувам да си изгубя гласа.

Докато отпивам, поглеждам навън към града. Харесват ми големите прозорци, заради които тези апартаменти приличат на сценичен декор. Сякаш участваме в представление или живеем в някаква куклена къща, в която всеки може да надникне, макар че всъщност в този квартал е тихо през нощта и улицата отдолу изглежда почти безлюдна.

Замислям се за Стела.

Веднъж в клас Пол ни накара да изиграем една игра, в която на трима души им раздават по една черна или червена шапка. Те не могат да видят собствената си шапка, само тези на другите, но първият, който каже каква шапка има на главата си, печели. Това е упражнение, което ти помага да видиш сцената през погледа на другия.

Това се опитвам да направя и аз сега.

Когато направих фалшивото си признание, Патрик изглеждаше потресен от изненада. После озадачен. После ядосан. Но дори за момент не изглеждаше така, сякаш ми е повярвал.

Защото ме обича и ми има доверие?

Защото не съм толкова добра актриса, колкото си мисля?

Или защото знае, че няма как да съм направила онова, което твърдя, че съм… Защото самият той е бил там, когато е загинала Стела?

По пустата улица профучава полицейска кола с мигащи светлини и съобразително изключена сирена, за да не събуди спящите граждани. На път към поредното убийство може би. Поредните разтърсени човешки съдби.

Чувам гласа на доктор Банър, неканен в главата ми.

ДОКТОР БАНЪР

Не е учудващо, че изпитваш подобни мелодраматични заблуди, Клер. Те са симптом на твоето разстройство. Утре ще се окаже, че си напълно убедена тъкмо в обратното.

Трябва да знам, мисля си. Трябва да знам кой наистина я е убил. Не защото, ако разбера, че Патрик е убиец, това ще ми попречи да го обичам. А защото, ако той е убиец, не искам да го крие от мен.

Това е моята тъмна тайна: любовта ми към него всъщност е толкова силна, че дори той да е убиецът на Стела, това не би променило чувствата ми към него. Но не бих могла да понеса да е направил нещо толкова значимо и да не го сподели с мен.

Като Аполони и аз трябва да се изправя пред мрака. Да тръгна към него.

Не мога да отида в полицията, разбира се. Но мога да опитам нещо друго.

78

Виктор?

Клер. Надявах се някой ден да се върнеш в „Некрополис“.

Виктор, имам нужда от услуга.

Каквото пожелаеш, ангел мой.

Няма да ти хареса.

Дай ми шанс. Аз съм учудващо широко скроен за перверзник.

Искам да се видим. Наистина, имам предвид.

На живо.

Следва дълго мълчание. Почти чувам жуженето на телефонните жици, пращенето на смущенията, щракането и цъкането по мрежата, докато нашето мълчание се прехвърля между сателитите, прескача от компютър на компютър, пропълзява надолу по безкрайни оптични кабели…

Клер, това среща ли е?