Повярвай ми

Замислям се колко много мъже съм подвела, пред колко много съм играла, превръщала съм се в измама, в плод на въображението им.

Не. Съжалявам. Просто като приятели. Но повярвай ми — важно е. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.

Къде си?

Ню Йорк. Ти?

Достатъчно близо.

Къде ще ти е удобно?

В Ийст Вилидж има едно интернет кафе, на „Сейнт Маркс плейс“. Може да се видим там на обяд.

Как ще те позная?

Влез в сайта. Тогава ще ти кажа.

Благодаря ти, Виктор. Нямаше да те моля, ако не беше важно.

79

Пристигам в кафенето петнайсет минути по-рано и избирам един компютър в ъгъла. До мен някакъв японски студент води задълбочен чат с приятелката си. Малко по-натам набита бизнес дама пише доклад, като енергично блъска по клавиатурата с два пръста. Тийнейджър играе на компютърна игра. Двама италианци, мъж и жена, не спират да се кикотят, докато качват в интернет снимки от медения си месец.

Има и един мъж на средна възраст, облечен с шлифер, който върти в ръцете си празна чаша от „Старбъкс“.

Влизам в профила си в „Некрополис“.

Виктор, тук ли си?

Тук съм, Клер.

Тук — в уебсайта? Или тук — в кафенето?

И на двете места. Кажи ми как изглеждаш.

На двайсет и пет години. С тъмна коса. Облечена съм с кашмирен пуловер и жилетка, които някога бяха на друг. Седя пред компютъра в ъгъла.

Не спомена, че си красива.

Вдигам поглед. Бизнес дамата унило ми се усмихва.

80

— Но никога не би наранила човек? Имам предвид, наистина?

Виктор, чието истинско име е Корин, поклаща глава.

— Във фантазиите си мечтая за сексуална доминация. Но също така мечтая за световен мир, да живея със супермодел и да се занимавам професионално с музика. Осъзнавам задълженията си към обществото, Клер, и това означава, че точно както всички останали и аз трябва да контролирам желанията си. — Тя вдига рамене. — Трудно е да си намериш добър роб, особено ако си дебела стара лесбийка. Но май и на хетеросексуалните ми приятели не им е много по-лесно.

— Така е. Разбирам те.

— Кажи ми за какво става въпрос — предлага Корин.

Разказвам ѝ за полицейската операция и за моята теория, че може би по някакъв начин е била свързана с „Некрополис“. Налага се да внимавам, за да не започна да звуча като някаква ненормалница.

— Психоложката от полицията предложи да започна да влизам в този сайт — казвам накрая. — Ако не беше тя, никога нямаше да ми хрумне да развия героинята си в тази посока. Разбира се, отначало изглеждаше, че и Патрик си пада по тези смахнати неща, макар да не беше точно така.

— Като човек, който си пада по тези смахнати неща, бих казала, че това е доста великодушно от негова страна.

— Извинявай, не исках да…

Тя махва небрежно с ръка и се усмихва.

— Затова се чудя защо „Некрополис“? — казвам. — Защо една специалистка по психологически портрети би се интересувала толкова силно от някакъв напълно законен сайт за БДСМ?

Корин се поколебава.

— Може би в „Некрополис“ има неща, които не се виждат на пръв поглед. Поне така твърдят някои потребители. Говори се, че хостингът на една част се намира в Тъмната мрежа — някаква част, недостъпна дори за членовете на сайта, освен ако не са били поканени. Там се случват сериозните неща.

— Какво имаш предвид под сериозните неща?

— Обмен. На снимки и клипове, доколкото разбирам.

— Незаконни снимки?

Корин кимва.

— Така се говори. Никога не съм питала за подробности. Това не е по моята част.

Не съм изненадана, че уебсайтът, към който ме насочи Катрин Лейтъм, е част от нещо незаконно. Но как се вписва Патрик във всичко това?

И огромният шкаф — в чекмеджета побрал непотребни билети, писма, мадригали, тежки къдри, в квитанции стари заспали — крие повече тайни от мойта глава, беше ми казал Патрик, когато се запознахме, с плътен непоколебим глас. Дали беше намек? Дали това беше тайната, за която загатваше, като използваше думите на Бодлер, за да прикрие истинското значение?

Ако е купувал снимки през „Некрополис“ и ако Стела ги е намерила, може би това е била причината да поиска да го напусне; вероятно и причината да е толкова разтревожена онази нощ.