Предсказанията на Нострадамус

думите на човека го бяха успокоили.

Алекси взе юздите и коленичи до

коня. Вече беше познал по дрехите с

кого си има работа. Никой друг не

носеше толкова широки колани и

толкова

пищни

токи.

Гаврил.

Господи! Сигурно е опитал да ги

последва и после някак е паднал и си

е ударил главата. Или пък е попаднал

на Окатия, който се е връщал от

ферибота, и онзи е предположил, че

той знае повече, отколкото всъщност

знае. На Алекси му се повдигаше и

той

изплю

излишната

слюнка.

Мухите вече се бяха събрали около

ноздрите на Гаврил и голямата

издутина на главата му. На това се

казваше да си на грешното място по

грешното време.

Алекси измъкна крака на Гаврил

от стремето. Върза коня за коневръза

и се огледа наоколо, търсейки нещо,

което е могло да причини подобна

тежка рана. Скопецът едва ли се

беше отдалечил от мястото заради

тежестта на тялото на Гаврил.

Отиде до камъка. Да. Беше

покрит с кръв и коса. Вдигна го, като

използваше ръкавите си - знаеше, че

не бива да оставя отпечатъци. Върна

се и остави камъка до главата на

Гаврил.

За миг беше изкушен да пребърка

джобовете му за пари, но реши да не

го прави. Не искаше да осигури на

полицията

фалшив

мотив

за

убийството.

Когато

остана

доволен

от

начина, по който нагласи нещата,

Алекси се качи на скопеца. Люлееше

се на седлото, а кръвта подскачаше в

главата му като метално топче в

пинбол автомат.

Обзалагаше се две към едно, че

Окатия е виновен за убийството -

иначе щеше да е прекалено голямо

съвпадение. Явно беше попаднал на

Гаврил

на

връщане.

Беше

го

разпитал. После го беше убил. Това

означаваше, че има вероятност вече

да е научил за Мазе, защото Гаврил,

както и всеки друг циганин на

неговата възраст, който редовно

посещава Камарг, сигурно знаеше за

известната игра на карти между

Дадул Гаврилов и Аристео Самана,

бащата на Йола. Може да не е бил

наясно точно къде е къщата, но със

сигурност е знаел за съществуването

ѝ.

В продължение на един кратък

миг на колебание Алекси беше

изкушен да се върне до дървото и да

вземе тръбата. Но предпазливостта

надви над жаждата за слава. Хвана

юздите на скопеца в ръка и го насочи

към къщата.

Глава 46

Йола

беше

измислила

новаторски начин да се пътува на

стоп. Тя изчакваше, докато види

приближаваща се кола, за която

предполагаше, че е на цигани, и

правеше змиеподобен знак с лявата

си ръка, след което веднага се

прекръстваше. Тогава отиваше в

средата на пътя, откъм страната на

прозореца на шофьора. Колите почти

винаги спираха.

Тогава Йола се навеждаше и

обясняваше къде иска да отиде. Ако

шофьорът

пътуваше

в

различна

посока или не чак дотам, тя

нетърпеливо му махаше да продължи.

Четвъртата спряна кола изглежда

перфектно

отговаряше

на

изискванията ѝ.

Чувствайки се до Йола като

99

Кларк

Гейбъл 1

до

Клодет

100

Колбер 2, Сабир я последва в

покритата със слама задна част на

камионетката. Трябваше да признае,

че дори вонящият ван ситроен е по-

добър от ходенето пеш. Отначало

беше опитал да убеди Йола, че за да

си спестят малко усилия, се налага

да хванат такси до Мазе, но тя беше

настояла, че по нейния начин никой

няма да знае къде са отишли. Както

обикновено беше една крачка пред

него.

Сабир се облегна на стената на

вана и си поигра с испанския нож с

автоматично заключване на острието

в джоба си. Беше купил ножа от Бубул

за петдесет евро преди двайсет

минути.

Дванайсетсантиметровото

острие

заставаше

на

място

с

успокояващо щракване, когато го

отвориш. Със сигурност беше боен

нож, защото имаше вдлъбнатина за

палеца на около сантиметър зад

острието - Сабир предполагаше, че

това позволява ножът да бъде забит

във врага, без неудобството да се

порежеш, докато го правиш.

Бубул не искаше да се разделя с

оръжието, но алчността - сигурно го

беше купил за не повече от пет евро

преди трийсет години, както и

фактът, че получи малко словесни

бичувания от страна на Йола, го

принудиха

да

капитулира.

Тя

твърдеше, че той е лично отговорен

за загубата на конете, освен това

според нея е твърде стар, за да носи

нож. Да не иска да свърши като

Стефан - с едно око, висящо край

бузата? Най-добре да се отърве от

ножа.

Беше късен следобед, когато

Йола и Сабир стигнаха до Мазе де ла

Маре. Както предполагаха, мястото

беше празно.

- Какво

ще

правим

сега,

Дамо?

- Ще чакаме.

- Но как ще разберем, ако

Окатия хване Алекси? След като

веднъж се добере до пророчествата,

той ще си тръгне. Никога няма да

узнаем какво е станало.

- Какво очакваш да направя,

Йола? Да изляза из Маре и да крещя

името на Алекси? Ще се изгубя за

нула време. Отвъд тази гора има

триста квадратни километра от едно

голямо нищо.

- Можеш да откраднеш още

един кон. Това би направил Алекси.

Сабир

почувства,

че

се

изчервява. Изглежда Йола разбираше

как трябва да се държат истинските