Предсказанията на Нострадамус

мъже в крайни ситуации по-добре,

отколкото самият той съзнаваше.

- Ще чакаш ли тук? Можеш

ли? А не да тръгнеш нанякъде, че да

трябва да търся двама души?

- Не. Ще остана тук. Алекси

може да се върне. Може да има нужда

от мен. Ще сваря малко супа.

- Супа?

Йола стоеше и го наблюдаваше с

невярващо изражение.

- Мъжете винаги забравят, че

хората трябва да ядат. Алекси бяга от

тази сутрин. Ако успее да се върне

тук жив, ще бъде гладен. Трябва да

имаме да му сложим нещо за ядене.

Сабир избърза навън, за да види

дали може да намери още едно седло

и въже. Когато Йола беше в такова

настроение,

той

перфектно

разбираше чувствата на Алекси по

отношение на брака с нея.

*

На петнайсетата минута от своя

лов на коне Сабир разбра, че скоро

няма да стигне до никъде. Не беше

обучен да си служи с ласо като

Алекси, а и конете ставаха по-

неспокойни

с

настъпването

на

мрака. Всеки път, когато избереше

някой, той го гледаше доверчиво,

докато не се приближеше на около

три метра, и тогава животното се

завърташе на задните си крака и

изчезваше в храсталака, ритайки и

пърдейки.

Сабир

захвърли

седлото

и

такъмите и отвратен тръгна обратно.

Когато стигна до отбивката към

къщата, се поколеба, после зави

наляво, по пътеката, която тримата

бяха хванали сутринта, за да стигнат

до Ле Сент Мари.

Беше

силно

притеснен

за

Алекси. Но все пак в него имаше

нещо,

което

вдъхваше

доверие,

особено ако ставаше въпрос за

справяне в пустошта. Вярно е, че

според версията на Бубул Окатия е

бил само на минута зад Алекси,

когато напуснали града в галоп. Но

пък минута беше дълго време на кон

и Сабир бе видял как Алекси се

справя с животните и начина, по

който яздеше... беше достатъчно да

се каже, че му идваше отвътре. Освен

това познаваше блатата като петте си

пръста. Ако конят му е издържал,

Сабир би се обзаложил, че Алекси се

е измъкнал от Окатия.

Според него, беше само въпрос

на време Алекси да се върне по

пътеката, размахвайки триумфално

пророчествата. Тогава Сабир би се

оттеглил на някое тихо място - по

възможност

близо

до

добър

ресторант, за да ги преведе, докато

полицията свърши онова, за което ѝ

се плаща, и се разправи с Окатия.

След това ще се обади на

издателите. Те ще се погрижат добре

за пророчествата. Ще завалят пари -

пари, които ще сподели с Йола и

Алекси.

И тогава най-сетне този кошмар

ще е свършил.

Глава 47

Ейкър Бейл реши, че ще подходи

към къщата от изток, по един стар

отводнителен канал, който минаваше

през необработваемо поле. Сабир и

момичето щяха да са навън, търсейки

Алекси - надявайки се, че е жив.

Може би в къщата имаше пушка? Или

стара карабина? Нямаше нужда да

поема излишни рискове.

Беше изкушен да се върне за

коня, който бе оставил скрит сред

група дървета на стотина метра зад

имота. Конят щеше да върви лесно по

канала, а тракането на копитата

можеше

дори

да

прикрие

приближаването

му.

Вероятно

двамата щяха да излязат от къщата,

мислейки, че Алекси се е завърнал?

Но не. Защо да усложнява ненужно

нещата?

Защото Алекси щеше да се върне.

Бейл беше сигурен в това. Беше видял

как циганинът рискува живота си за

момичето в Еспалион, когато бе

припаднала на пътя - ако тя беше в

Мазе, той щеше да се втурне към нея

като оса към мед. Трябваше само да

убие Сабир, да заложи момичето за

стръв и да измисли оригинален

начин да си запълни времето.

Пристъпи към един от големите

прозорци. Падаше мрак. Някой беше

запалил маслена лампа и две свещи.

Тънки

снопчета

светлина

се

процеждаха

през

затворените

капаци.

Бейл

се

усмихна.

Благодарение

на

осветлението

нямаше никакъв шанс някой да го

види от вътрешността на къщата.

Дори на два метра от прозореца или

с очи, прилепени за стъклото, щеше

да бъде почти невидим.

Бейл се заслуша за гласове. Но

имаше само тишина. Премести се

под прозореца на кухнята. И той

беше със затворени капаци. Значи

Гаврил беше прав. Ако къщата беше

обитавана нормално, нямаше начин

капаците на кухнята да са пуснати

толкова

рано

вечерта.

Беше

достатъчно да се хвърли поглед на

двора и външните постройки, за да се

види, че сградата е изоставена от

години. Нищо чудно, че циганите я

ценяха. За тях тя беше като безплатен

хотел.

За момент беше изкушен да влезе

през входната врата. Ако Сабир и

момичето

се

държаха,

както

очакваше, тя несъмнено щеше да е

отключена. Имаше мигове, в които

Бейл се чувстваше почти раздразнен

от липсата на професионализъм у

опонентите

си.

Като

например

случая с „Ремингтъна“. Защо Сабир

се беше съгласил да му го върне?

Беше лудост. Наистина ли беше

повярвал, че Бейл би стрелял срещу

него с револвера в покрайнините на

град, който има само два изхода? И

преди да е проверил Черната дева?

Това

решение

на

Сабир

беше

оставило тримата невъоръжени и без

най-малка представа кой е Бейл,

благодарение

на

неговата

непростима, но за щастие поправена