Предсказанията на Нострадамус

да рискува да му се измъкне в мрака.

Или може би го е чула? И е

предупредила Сабир? А сега лежаха

в очакване някъде в къщата. Бейл се

усмихна. Това би направило нещата

малко по-забавни. Би им придало

острота.

- Супата ти извира - отекна

гласът му в къщата като в катедрала.

Беше ли доловил шумолене в

далечния край на салона? Ей там, зад

фотьойла „Бержер“? Където бяха

провиснали старите завеси? Той

вдигна някакво бронзово украшение

и го хвърли срещу входната врата.

Трясъкът прозвуча греховно шумно в

поглъщащата всеки звук стая.

Една фигура се изстреля иззад

фотьойла и трескаво се опита да

отвори капаците на прозорците. Бейл

вдигна още едно украшение и го

хвърли по силуета. Чу се вик, после

шум от падане.

Бейл остана на мястото си,

ослушвайки се, като дишаше само

през устата. Дали някой друг беше

издал

звука?

Или

беше

от

единствения обитател на къщата -

момичето, той чувстваше, че беше от

момичето.

Върна се в кухнята и взе

маслената лампа. Държейки я пред

себе

си,

отиде

към

разбития

прозорец. Момичето лежеше свито

на пода. Да не го е убил? Това би

било неудобно. Със сигурност беше

хвърлил

бронзовата

статуетка

с

всички сили. Но ако е Сабир. Не

може да си позволи да рискува на

този етап от играта.

Щом посегна, момичето се

изплъзна от хватката му и се втурна

диво по коридора.

Беше ли го чула да влиза? Дали

се насочваше към задния прозорец?

Бейл тръгна в обратна на нейната

посока. Изтича през входната врата и

зави наляво покрай къщата.

Забави крачка, като стигна до

прозореца. Да. Кракът ѝ се подаде.

Сега измъкваше тялото си. Бейл я

хвана и я събори на земята. Удари я

по главата веднъж и тя остана

неподвижна. Той се изправи и се

заслуша. Нищо. Никакъв друг звук.

Била е сама в къщата.

Посегна надолу, опипа дрехите ѝ

и между краката ѝ за нож или друго

скрито оръжие. Когато се увери, че

не е въоръжена, той я вдигна като

чувал с пясък, сложи я на раменете

си и се насочи обратно към салона.

Глава 50

Бейл си сипа малко супа. В

името на архангел Михаил, беше

вкусна! Не беше ял нищо от

дванайсет часа. Можеше да почувства

как храната възстановява силите му,

връща изцедената му енергия.

Пийна малко вино и хапна хляб.

Но хлябът се оказа изсъхнал и се

наложи да го пусне в супата, за да го

направи годен за ядене. Е, човек не

може да има всичко.

- Измори ли се, мила? -

попита

той

и

погледна

към

момичето.

Тя беше стъпила върху трикрака

табуретка в средата на стаята с чувал

на главата, която бе напъхана в

бесило, което Бейл беше направил от

ласо от волска кожа. Табуретката

беше достатъчно широка, за да ѝ даде

основа, на която да стои, но ударът в

главата явно я беше омаломощил,

защото от време на време тя

залиташе, опирайки се донякъде във

въжето, което, в определени граници,

служеше като опора за главата ѝ.

- Защо го правиш? Нямам

нищо, което да търсиш? Не знам

нищо, което искаш да знаеш.

Преди това Бейл беше отворил

капаците на прозорците на салона и

предната врата на къщата. Беше

обградил табуретката със свещи, така

че момичето стоеше, обляно от

светлина - виждаше се от петдесет

метра от всяка посока, освен от

север.

Сега той се облегна, като на

диван, с паницата супа в скута си, а

силуетът му се губеше в мрака извън

светлината на свещите, достатъчно

далеч от всякаква видимост през

отворените прозорци и предната

врата. От дясната му страна лежеше

„Рюгерът“, а дръжката му беше

удобно насочена към ръката му.

Беше

избрал

трикраката

табуретка, защото един изстрел с

револвера би бил достатъчен да

изпрати

момичето

във

въздуха.

Всичко, което трябваше да направи,

беше да разбие един от краката на

табуретката. Вярно е, че тя щеше да

рита и да се гърчи минута-две,

защото падането нямаше да е

достатъчно дълго, за да счупи врата

ѝ, но в крайна сметка щеше да се

задуши, което щеше да даде на Бейл

достатъчно време да избяга през

задния прозорец, докато Сабир и

циганинът са заети да спасяват

живота ѝ.

Нито една част от този сценарий

нямаше да се случи, разбира се, ако

Сабир просто се примиреше. Бейл се

надяваше гледката на момичето да го

накара да се съсредоточи върху тази

възможност. Достатъчно беше просто

да му даде пророчествата. Тогава

Бейл щеше да си отиде. Сабир и

циганинът

можеха

да

получат

горкото момиче. Бяха добре дошли.

Бейл никога не се отмяташе от

сключена сделка.

Ако все пак тръгнеха да го

преследват,

което

беше

малко

вероятно, той щеше да ги убие. Но

беше почти напълно убеден, че

Сабир ще капитулира. Какво имаше

да загуби? Малко пари и мимолетна

слава. А да спечели? Всичко.

Глава 51

- Кажи ми отново, кога тръгна

той?

Йола изстена. Беше прекарала

върху табуретката повече от час и

блузата ѝ бе подгизнала от пот.

Краката ѝ сякаш бяха пълни с

пълзящи мравки, които се разхождаха