Проклятието на инките

Образите превключваха между минало и настояще, светлина и мрак и трябваше да се съсредоточи, за да не изгуби напълно ориентация. Чуваше стъпките по каменния под толкова ясно, сякаш бяха само на няколко крачки от нея. И гласове. По стълбите се спускаше характерното сияние на ветроупорен фенер - едно-единствено оранжево пламъче. Фенерът се носеше от мъж, облечен в нещо като одежди на католически свещеник. Хелена не можеше да го разгледа ясно, защото лицето му беше скрито в сянката от дръжката на фенера.

Някъде откъм стълбите се разнесе мъжки глас - говореше на испански.

- Трябва да го убием незабавно - успя да си преведе Хелена. Мъжът носеше военна униформа и носеше пушка.

- Ще го ескортирате до църквата, както поисках - отвърна свещеникът. - Ако се съпротивлява, ще го убиете.

- Vamonos! - извика войникът.

Десетки стъпки затрополиха надолу по стълбите. Хелена излезе в коридора, насочила пистолета към приближаващите мъже. С изключение на свещеника, всички останали бяха перуански войници. Лицата им бяха мрачни. Нямаше логична причина Хелена да вдига оръжието си към хора, които бяха 106 години назад в миналото, но въпреки това тя го направи. Проблемът беше, че действията ѝ изкарваха акъла на Хана и той бе коленичил до нея, насочил пистолета си в същата посока.

Свещеникът с фенера се затътри бавно по голия каменен коридор, в който нямаше килими, осветление и картини. По каменния под се бяха образували локви.

Хелена погледна назад в помещението, което сега беше бизнес център. Светлината беше достатъчна да види, че то няма врата - стаята беше празна и стените бяха покрити с плесен. Ако Уилсън бе някъде тук, логично бе да се предположи, че е по-нататък по коридора. Хелена се затича в тъмното, водена от слабата светлина на фенера. След няколко метра стигна до тежка дървена врата. Имаше я както в миналото, така и в настоящето. Хелена посегна към дръжката и отвори.

В миналото вратата си остана затворена, но тя успя да мине право през нея.

Отново се озова в пълен мрак освен слабата ивица светлина, проникваща под вратата. Уилсън беше наблизо, усещаше го.

54.

Куско, Перу

Тъмницата на манастира

17:55 ч.

24 януари 1908 г.

Уилсън погледна в тъмното към Хайръм, който отново се беше отпуснал и висеше на китките си. Тежката метална верига над главата на Уилсън изглеждаше много яка и той се зачуди дали ще успее да откъсне оковите от камъка. Нямаше съмнение, че притежава достатъчно сила, за да огъне стомана, но китките му със сигурност щяха да се счупят, ако натисне прекалено силно и бързо.

Ако Хайръм чуеше опитите му да се измъкне, духът на Писаро щеше да разбере. Кубът на инките общуваше чрез ума на хората и затова всичко, което чуваше и виждаше Хайръм, беше достъпно и на духа Писаро. Със сигурност това беше причината да го видят как върви през Пласа де Армас. Кубът на инките не можеше да погледне в неговия ум и така го беше идентифицирал. Това бе и причината Хайръм Бингам да бъде окован на стената само на десет стъпки от него. Хайръм играеше ролята на шпионин по неволя и Уилсън трябваше да е много внимателен какво казва и прави пред приятеля си.

Той погледна обезобразеното тяло на жената на пода. От разлагащия се труп се носеше гадна воня и той си помисли, че са го оставили тук нарочно. Със сигурност тялото беше свързано с безумните планове на Писаро.

Под тежката дървена врата постепенно се появи слабо сияние. Отначало Уилсън не беше сигурен какво вижда. Светлината се засилваше, но нямаше характерния оранжев цвят на фенер. Внезапно се появи фигура, която премина направо през дървото, като призрак.

Беше Хелена, с пистолет в ръка!

Уилсън искаше да ѝ извика, че е тук в тъмното, но знаеше, че Хайръм ще чуе всяка негова дума.

- Запази спокойствие - с равен глас каза Уилсън. - Тук съм.

Хелена се опита да определи откъде идва гласът, но беше ясно, че не вижда нищо в тъмното.

- Уилсън! Слава богу! Нищо не виждам - отвърна тя. В гласа ѝ ясно се долавяше тревога.

- Просто запази спокойствие - повтори Уилсън.

Хайръм застена и се изправи с мъка.

- Ще умрем тук - изхленчи той. - Китките ме болят ужасно. Само искам да ги разтъркам, толкова много ли искам?

Уилсън погледна към Хана.

- Няма да умрем в тази тъмница, Хайръм Бингам. Бог ще прати ангел да спаси и двама ни. Прекрасен ангел.

Хелена дишаше тежко.

- Уилсън, виждаш ли ме? - попита тя, загледана в тъмното.

- Виждам те - отвърна той.

- И какво като ме виждаш? - намеси се Хайръм.

- Идва някакъв свещеник! - панически каза Хелена. - С група войници, които трябва да те отведат! Разговаряха на испански и казаха, че ще те убият, ако не се подчиняваш!

- Виждам те - отново потвърди Уилсън. - Хайръм е окован за стената като мен. На пода има тяло на мъртва жена. Не мога да избягам.

Образът на Хелена бе забулен в мъглява бяла светлина.

- Как си окован за стената? - попита тя.

- Със стоманени вериги.

- Какви ги говориш, по дяволите? - обади се Хайръм. - Разбира се, че са стоманени!

- По коридора идват войници да те отведат! - отчаяно рече Хелена. - Войници с пушки...