Работилницата на дявола

47. Познато преживяване

Крис и Стейси бяха в различни бетонни стаи в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации. Крис чу стъпки, погледна през прозорчето на вратата и видя двама командоси с непроницаеми лица. Те влязоха в стаята и махнаха белезниците му. Единият го държеше на прицел, а другият взе отпечатъците му.

— Къде е Стейси? Какво й направихте? — попита той, но те си тръгнаха, без да отговорят.

След два часа вратата на стаята отново се отвори. Командосите го дръпнаха в коридора и го заведоха в голямо помещение без прозорци. На вратата пишеше: „Ситуационна стая за сателитни комуникации.“ Пак му бяха сложили белезниците, които се впиваха в китките му. Командосите грубо го блъснаха да седне на един стол. В стаята стоеше млад латиноамериканец с пагони на капитан.

— Искам адвокат — каза Крис. — Дори в армията не може да ме задържите, без да ми предявите обвинения.

— Млъкни. Не говори. Не казвай нищо — рече капитан Десилва.

След минута вратата се отвори и командосите от Делта Форс доведоха Стейси и я бутнаха да седне на един от дървените столове. Тя се огледа и видя, че е в стаята, където за пръв път бе видяла адмирал Зол.

— Добре ли си? — попита Крис, но Десилва пристъпи напред и го удари силно в лицето. От устата на Крис потече кръв.

— Казах да мълчиш. Това се отнася и за теб — каза Десилва и изгледа гневно Стейси.

Чакаха около половин час, после вратата отново се отвори и в стаята влязоха адмирал Зол, полковник Читик и двама въоръжени командоси.

Зол се приближи до масата и се вторачи в Стейси.

— Какво да ви правя, госпожо Ричардсън? — изръмжа той с дрезгавия си глас.

Тя не отговори, а само го изгледа враждебно. Зол се обърна към Крис.

— Вие обаче ме изненадахте. Току-що получих досието ви, капитан Кънингам. Награден сте със Сребърна звезда. Би трябвало да сте от добрите типове.

— И вие — огорчено каза Крис. Вече бе прочел името „Зол“ на табелката под редиците бойни награди на гърдите на адмирала.

Това беше човекът, когото търсеше. Този мъж беше виновен за ужасната смърт на Кениди. Изведнъж Крис закипя от гняв. Завладя го самоубийствена ярост и той забрави за собствената си безопасност.

Изражението на адмирал Зол не се промени. Ситуацията беше същата като преди, но този път Стейси имаше чувството, че няма да излезе жива от базата. Сега тя имаше много по-ясна представа какво става във Форт Детрик и разбираше, че залогът за адмирал Зол е твърде голям, за да пощади живота им.

— Разбрах, че вие двамата и останалите скитници, които сте довели, сте проникнали в сграда номер 1666, в лабораторията за невротрансмисии. Не се отказвате, а, госпожо Ричардсън? Или сте решили да ми се бъркате в работата, докато загубя търпение?

— Знаем какво правите тук — каза Стейси. — Знаем за експериментите с приони, които сте извършили с Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт в затвора във Ванишинг Лейк. Вие сте издали заповедта. Само вие можете да наредите да ги прехвърлят там.

— Не можете да докажете нищо — тихо каза Зол. — Ще трябва да се справим с вас и с капитан Кънингам. Ние тук сме патриоти и служим на най-неотложните потребности на страната.

„Прегърни ме, татко. Моля те. Много ме боли.“ Крис стана, но Нино Десилва го сграбчи и го блъсна на стола.

— Пусни ме, боклук такъв — изсъска Крис, после се обърна към Зол. Отмъщението беше висшата му сила, но сега, когато стоеше лице в лице с адмирала, той не можеше да направи нищо. Безсилието му бързо се превърна в гняв. — Идиот! Искаш да извършиш геноцид, създавайки генетично биологично оръжие. Ти не си патриот, а… шибано чудовище!

— Не знаете какво говорите, капитане — рече Зол и стана. — Един ден тази програма ще спаси света от ядрена катастрофа. Ако хора като мен не поемат огромни лични рискове, за да променят стратегическото мислене на военните, светът е обречен да се взриви в облак от радиоактивен прах. Генетичните биологични оръжия са смъртоносни, но за разлика от ядрените, няма да унищожат безразборно всичкия живот на земята.

„Татко, обичам те. Много ме боли… Моля те, спри болката.“

— Кучи син! Онзи боклук, който изпробвахте в затвора в Хънтсвил през осемдесетте години, е бил пренесен в Ирак и те са го използвали срещу нашите войници. Вие сте разработили синдрома на Персийския залив тук, шест години преди Пустинна буря. Аз го нося в себе си. Преносител съм. Трябваше да видиш как умря четиригодишната ми дъщеря, проклето копеле! Главата й беше подута и посиняла като гниещ плод. Накрая очите й бяха толкова дълбоко хлътнали в отоците, че не се виждаха. Ти я уби, гаден негоднико! Не ми казвай, че биологичните оръжия не убиват безразборно!