Сага за Форсайтови

Унесен в тези видения за бъдещето, които никнеха край него и изпълваха сърцето му с вълнение, той стана, отиде до прозореца и погледна към малката градина с високи зидове, дето крушата с оголели клони се открояваше в бавно спускащата се мъгла на есенния следобед. Свил опашка върху пъстрата козина на гърба си, Балтазар се разхождаше в дъното, душеше растенията и вдигаше от време на време крак до стената.

Джолиън старши се замисли.

Каква друга радост му бе останала, освен тая да подарява? Радост да подаряваш на човек, който ще е признателен от подаръка — човек от собствената ти плът и кръв! Такава радост не се получава, когато подаряваш на чужди, които не могат да предявяват никакви права пред тебе! Подобен дар би бил измяна към индивидуалистичните убеждения и въздържаността му, към великия и горд факт, че, като десетки хиляди предишни, десетки хиляди сегашни и десетки хиляди бъдещи Форсайтови, бе постигнал каквото желае и не бе отстъпвал пред света.

И докато стоеше така, загледан в осаждените листа на дафиновите дървета, в почернялата трева и разходката на Балтазар, цялото страдание на петнадесетте години, през които бе лишен от една законна радост, смеси своята жлъч с насладата на наблюдаващия миг.

Най-после Джолиън младши се прибра, доволен от работата си и освежен от дългите часове на чист въздух, Щом узна, че баща му е в гостната, той побърза да се осведоми дали мисис Форсайт е в къщи и въздъхна с облекчение, като му казаха, че не е. После прибра рисувалните си пособия в стенния шкаф и влезе.

С отличаваща го решителност Джолиън старши мина веднага на въпроса.

— Промених завещанието си, Джо — каза той. — Ще можеш да живееш по-нашироко… Още отсега ти осигурявам по хиляда лири годишно. След смъртта ми Джун ще получи петдесет хиляди, а ти — останалото. Това куче ти разваля градината. На твое място не бих държал куче.

Седнал насред тревата, Балтазар разглеждаше опашката си.

Джолиън младши погледна животното, но го видя някак смътно, защото очите му се бяха насълзили.

— Твоят дял, момчето ми, ще е не по-малко от сто хиляди лири — продължи Джолиън старши. — Реших, че е по-добре да ти кажа. Не ми остава много да живея на тая възраст. Няма да говорим вече за тия неща. Как е жена ти?… Предай й почитанията ми.

Джолиън младши сложи ръка на рамото на баща си и, тъй като нито един от двамата не продума, въпросът бе приключен.

Джолиън младши изпрати баща си до файтона, върна се в гостната, застана там, дето беше стоял Джолиън старши, и загледа градинката. Опита се да си представи какво означава всичко това за него и, тъй като беше все пак Форсайт, представи си го откъм материалната му страна — полугладните години, които бе прекарал, не бяха задушили вродените му инстинкти. Съвършено практично почна да мисли за пътешествия, за по-скъпо облекло на жена си, за възпитанието на децата, за пони на Джоли, за хиляди неща; но след всичко това си припомняше и Босини с неговата любима и прекрасна песен на дрозда. Радост ли… страдание ли? Кое… за кого?

Миналото — мъчително, изстрадано, страстно, чудно минало, което не ще купиш с пари и с нищо не ще възстановиш в парливата му сладост — се върна при него.

Когато жена му се прибра, той отиде веднага при нея, прегърна я и дълго не продума; само я притискаше до себе със затворени очи, а тя го гледаше учудено, обожаващо, недоверчиво.

Лутане из ада

На утрото след нощта, когато постъпи най-после като мъж и наложи правата си, Соумс закуси сам.

Закуси на лампа, защото мъглата в края на ноември бе обвила града в чудовищен покров, та и дърветата на площада дори се виждаха едва-едва от прозореца на трапезарията.

Ядеше усърдно, но понякога му се струваше, че не може да преглътне. Правилно ли бе постъпил, като се бе поддал миналата нощ на неудържимия порив и бе сломил така дълго търпяната съпротива на жената, неговата законна и тържествено предадена му съпруга?

Не можеше да се отърве от спомена за лицето, от което се опитваше да отстрани ръцете й, за да я успокои… за ужасните, глухи ридания, каквито не бе чувал досега и все още продължаваше да чува; не можеше да се отърве от необяснимото и непоносимо угризение и срама, който бе изпитал, докато я гледаше при светлината на единствената свещ, преди да се измъкне безшумно от стаята.

А след като беше постъпил така, беше изненадан от себе си.

Преди две вечери бе завел мисис Макендър на вечеря у семейство Дарти. Тя му бе казала, като го стрелна с пронизващите си зеленикави очи: „Изглежда, че вашата съпруга е голяма приятелка с мистър Босини?“

Той не благоволи да я запита какво иска да каже, но се замисли върху думите й.

Те пробудиха у него бурна ревност, която — поради странните извращения на това чувство — се превърна в още по-бурно желание.

Ако не беше подтикът от думите на мисис Макендър, никога може би нямаше да извърши подобна постъпка. Ако не беше тоя подтик и ако не бе намерил вратата на жена си незаключена — което му позволи да я изненада, когато беше заспала.