Сага за Форсайтови

Опитното око на Джордж зърна до прозореца на вагона лицето на жена, облечена в сиво кожено палто. Мисис Соумс… Джордж разбра, че тук става нещо интересно.

Тръгна почти по петите на Босини — по стълбите, покрай контрольора за билетите, на улицата. Но през това време чувствата му се промениха; той изпитваше вече не само любопитство и желание да се забавлява, но и съжаляваше човека, който следваше. Пирата не беше пиян, а действаше под напора на бурно вълнение; говореше на себе си, но Джордж можа да улови само думите: „О, боже!“. Изглеждаше, че не съзнава какво върши, нито къде отива: гледаше втренчено, колебаеше се, вървеше като побъркан; и докато отначало беше само шегобиец, който търси развлечение, сега вече Джордж реши, че трябва да не изпуска от очи нещастника.

Зле беше чукнат той… Зле беше чукнат! Джордж се чудеше какво ли му е казала мисис Соумс във вагона. И тя изглеждаше зле. И Джордж я съжали, че трябваше да остане сама с мъката си!

Вървеше почти до Босини — висок, снажен, мълчалив, той се провираше леко и го следваше неотлъчно в мъглата. Не се касаеше вече за шега! Въпреки възбудата си запазваше безукорно хладнокръвие; защото редом със състраданието у него се бе пробудил инстинктът на ловец.

Босини тръгна направо през кръстопътя — в просторния плътен мрак, дето човек не виждаше на пет крачки пред себе си; дето гласове и свирки объркваха отвред усета за посока, призрачни коли изтрополяваха полека, а някоя светлинка изникваше от време на време като неясно островче в безбрежното тъмно море.

Към тая гибелна черна бездна бързаше Босини, а след него и Джордж. Ако нещастникът възнамеряваше да тикне „кратуната“ си под някой омнибус, ще се опита да го задържи! Това подгонено създание пресече улицата и се върна обратно не стъпка по стъпка, както вървяха другите в тая мъгла, а просто тичешком, сякаш Джордж размахваше камшик след него; и тази гонитба подир човек, който не знаеше какво върши, придоби невероятна привлекателност за Джордж.

Но една непредвидена случка запечата завинаги тоя миг в паметта на Джордж. Принуден да спре в мъглата, той чу нещо, което изясни изведнъж цялото събитие. Ясно беше вече какво беше казала мисис Соумс на Босини във влака. От откъслечните прошепнати думи Джордж разбра, че Соумс е упражнил съпружеските си права над една отчуждена, нелюбяща съпруга чрез пълния, върховен акт на владелец!

Въображението на Джордж се залута из тая нова обстановка; тя го порази; можеше да си представи мъката, ревността и възмущението на Босини. И помисли: „Да, наистина е малко прекалено! Не е чудно, че нещастникът почти се е побъркал!“

Той настигна жертвата си на пейката под един от лъвовете в Трафалгар Скуеър, чудовищен сфинкс, залутан като тях в тази бездна от мрак. Босини седеше неподвижен, безмълвен, а Джордж с братско търпение и състрадание застана зад него. Не му липсваше деликатност… или чувство за приличие… което не му позволяваше да се натрапва във тази трагедия; невъзмутим като лъва над тях, той чакаше, вдигнал кожената яка, която закриваше зачервените плътни бузи и цялото му лице, освен очите с насмешливо-състрадателен поглед. Хората минаваха край тях, отиваха от канцелариите в клубовете си — мъже, обвити във вълма от мъгла, никнеха като призраци и като призраци изчезваха. И, въпреки състраданието, злобната насмешливост на Джордж избухна във внезапен копнеж да дръпне тия призраци за ръкава и да им каже:

— Погледнете, приятели! Не се случва често такова зрелище! Пред вас е един нещастник, чиято любима току-що му е разправила една чудесна историйка за своя съпруг; елате, вижте колко тежко са го чукнали!

Представи си как ще зяпат по измъчения влюбен и се усмихна, като помисли за някой почтен, наскоро женен призрак, който по-лесно от другите би разбрал какво става в душата на Босини; представи си как тоя призрак все повече и повече ще зяпва и ще се нагълта с мъгла. Защото към буржоазията — особено към женените буржоа — Джордж изпитваше дълбоко презрение, присъщо на необузданите спортсменски души в нейните редове.

Но започна да се отегчава. Не бе правил сметка да чака.

„Най-сетне — каза си той — нещастникът ще изживее някак мъката; не за пръв път такова нещо се случва в нашето градче!“

Обаче жертвата му започна отново да мърмори с гняв и омраза. Отстъпвайки на внезапен порив, Джордж го побутна по рамото.

Босини се обърна.

— Кой сте? И какво желаете?

Джордж би се справил леко с всичко това при светлината на газените лампи, в обичайното всекидневие, което така добре познаваше; но в тази мъгла, сред която всичко беше мрачно, недействително, лишено от разбираемата за Форсайтови реална земна стойност, той бе обзет от странни тръпки и, като се опитваше да издържи погледа на този неуравновесен човек, си каза:

„Ако видя някой полицай, ще му го предам; този човек не бива да остава на свобода“.

Без да дочака отговор, Босини тръгна из мъглата и Джордж го последва, малко по-отдалечко може би, но още по-твърдо решен да не го изпуска от очи.