Сага за Форсайтови

Някакъв пират или влюбен, за когото всеки Форсайт си казва: „Горкият! Какво го е сполетяло?“ Милостивите им сърца затуптяваха по-бързо за тоя нещастен, очакващ, неспокоен влюбен в мъглата, но те го отминаваха бързо, защото знаеха много добре, че могат да отделят време или пари само за своите собствени страдания. Само полицаят, патрулиращ бавно насам, се заинтересува от този чакащ със захлупена шапка, закрила почервенялото от студа слабо, измъчено лице, по което една ръка пробягваше от време на време, за да прогони сякаш тревогата или да затвърди решението му да чака. Упорит човек, свикнал на всичко — на дълги чакания, тревоги, мъгла и студ, само да зърне своята любима. Глупав влюбен! Мъглите траят до напролет; освен тях има сняг и дъжд. И нигде никакъв покой! Тръпнеш от страх, ако й кажеш да излезе, тръпнеш и когато я помолиш да си стои вкъщи!

„Пада му се; човек трябва да умее да се оправя по-умело!“

Така казва всеки почтен Форсайт. Но ако този благоразумен гражданин би могъл да се вслуша в сърцето на очакващ влюбен, навярно би повторил: „Да, горкият! Какво ли го е сполетяло!“

Соумс се качи във файтон със затворени прозорци, който мина по Слоун Стрийт, после по Бронтън Роуд и спря пред дома му. Пристигна в пет часа.

Жена му не беше в къщи. Излязла преди четвърт час. Толкова късно, в тази ужасна мъгла? Какво значеше това?

Дълбоко разтревожен, той седна край камината в трапезарията, като остави вратата отворена, и се опита да прочете вечерния вестник. От книга нямаше полза — само всекидневник можеше да бъде упойка за подобна мъка. Потърси утеха в колоната за произшествия. „Самоубийство на една актриса“… „Сериозно неразположение на един държавник“ (който вечно боледуваше!)… „Развод на един офицер“… „Пожар в една каменовъглена мина“… Прочете всичко. Лекарството му помогна — защото беше предписано от най-вещия лекар: вроденият ни усет.

Беше почти седем, когато чу, че Айрин си идва.

Случката от миналата нощ бе загубила отдавана своето значение поради тревогата от необяснимото излизане на жена му в тая мъгла. Но сега, когато тя се върна, споменът за горчивите й ридания се пробуди отново и той се развълнува при мисълта, че ще се озове пред нея.

Тя беше вече на стълбите; лицето й, скрито зад гъст воал, едва се показваше от високата яка на сивото кожено палто.

Не се обърна, не му проговори. Нито призрак, нито съвършено чужд човек би минал така безмълвно.

Билсън влезе да нареди трапезата и заяви, че мисис Форсайт няма да слезе; поръчала да й занесат супата горе.

Този път Соумс не се преоблече за вечеря. Може би за пръв път в живота си седна на трапезата със замърсени маншети, но не ги забеляза дори, замислен пред чаша вино. Изпрати Билсън да стъкне камината в стаята с картините, а след малко сам се качи горе.

Запали газената лампа и въздъхна дълбоко, сякаш сред тия съкровища, наредени с лице към стената в малката стая, бе намерил най-после душевен покой. Отиде право при най-ценното от всички, един несъмнен Търнър78, постави го на триножника и го обърна към светлината. Картините на Търнър се търсеха много напоследък, но той не можеше да се раздели с тази. Дълго стоя така, протегнал над високата яка своето бледо, гладко избръснато лице, загледан в картината, сякаш пресмяташе цената й; в очите му с появи тъга: навярно бе открил, че не струва много. Свали я от триножника и я върна на стената, изведнъж се спря, стори му се, че чува плач…

Не… Беше пак онова, което го преследваше от сутринта. След малко спусна предпазливо скарата пред огъня и напусна безшумно.

„Трябва да съм бодър утре!“ — помисли си той. Но много време още мина, преди да се прибере да спи…

А сега, за осветление на събитията през този тъмен следобед, да се обърнем към Джордж Форсайт.

Най-духовитият и единствен спортсмен измежду Фросайтови, той чете цял ден някакъв роман в бащиния си дом на Принсесгардън. След неочаквания провал във финансовите му сделки Роджър бе изтръгнал от него обещание да си стои в къщи.

Към пет часа излезе и взе подземната железница от спирката на южен Кенсигтън (защото този ден всички пътуваха под земята). Намерението му беше да вечеря и да поиграе билярд в „Червената къща“ — едно съвсем специално заведение — нито клуб, нито хотел, нито модерен ресторант.

Предпочете да слезе на Черинг крос вместо на Сейнт Джеймс парк, защото оттук можеше да стигне през осветени улици.

На перона погледът му бе привлечен — защото в добавък на невъзмутимата си, елегантна външност Джордж имаше и остър поглед, който търсеше винаги какво да осмее — от един мъж, който скочи от първокласен вагон и не тръгна, а просто залитна към изхода.

„Ей, драги! Накъде! — каза си Джордж. — Ама това е Пирата!“ — и насочи по следите му едрата си фигура. Нищо не го забавляваше така, както видът на някои пиян.

Нахлупил шапка, Босини се спря пред него, обърна се и се втурна обратно към вагона, откъдето току-що бе слязъл. Но бе закъснял. Дежурният го дръпна за палтото; влакът вече потегляше.