Сага за Форсайтови

Работата беше проста. На сина бяха завещани двайсет хиляди лири, а „цялото ми останало имущество — от какъвто и да е вид, движимо, недвижимо или смесено, — заедно с всички доходи, ренти, ежегодни дивиденти и лихви от него, оставям на гореспоменатата ми внучка Джун Форсайт (или на лицата, посочени под нея) в пълно пожизнено ползуване и разпореждане, без… и пр… В случай, че тя умре, завещавам гореспоменатите земни участъци, постройки, парични суми, ценни книжа, записи и прочее, които влизат в горепосочените точки, да се предадат или прехвърлят на лицето или лицата за ползуване и разпореждане (без всякакви ограничения), според както гореспоменатата Джун Форсайт, независимо от това дали се е омъжила, или не, е намерила за нужно да разпореди или непосредствено да посочи в последното си волеизявление или завещание, или в писменото нареждане, или нареждания, имащи характер на завещание или завещателно разпореждане, законно подписани и публикувани от нея. В случай че… и пр… при непроменено условие…“ и така нататък. Седем големи листа, изпълнени с кратка и проста терминология.

Джеймс, съставил завещанието в разцвета на своя талант, бе предвидил всички възможности.

Джолиън старши чете дълго това завещание; най-после взе половин лист от папката, написа пространна бележка с молив, прибра пак завещанието в горния си джоб, каза да му повикат файтон и замина за бюрото на Парамор и Херинг, в Линкънс ин Фийлдз77. Джек Херинг бе починал, но племенникът му беше още във фирмата и Джолиън старши се затвори половин час с него.

Задържал бе файтона и като излезе, даде на кочияша нов адрес — Уистеърия Авеню.

Изпитваше странно, тихо задоволство, сякаш бе нанесъл победа върху Джеймс и Собственика. Не ще могат да си пъхат носа в работите му; току-що премахна клаузата, която ги определяше за изпълнители на завещанието; ще вземе всички свои дела от ръцете им и заедно с делата на дружеството си ще ги даде на младия Херинг. Щом е толкова богат, Соумс няма да усети загубата на хиляда лири на година; и Джолиън старши се усмихна мрачно под белия си мустак. Чувстваше, че налага напълно заслужено възмездие.

Бавно, сигурно, като потайно загниване, което руши някое старо дърво, отровата от раните, нанесени на неговото щастие, воля и гордост, бе успяла да разклати красивата сграда на мъдростта му. Животът го бе подронвал непрестанно, докато най-после, като рода, на който беше глава, и той бе загубил равновесието си.

Докато файтонът го отвеждаше на север, към къщата на сина му, мисълта за току-що вмъкнатото ново разпореждане в имота му се стори изведнъж като наказание за този род и това общество, на който Джеймс и синът му бяха представители. Той бе възстановил правата на Джолиън младши и задоволяваше с това тайната си жажда за отмъщение — отмъщение срещу Времето, мъките, намесата на обществото му в собствените му дела, несметните огорчения, с които в продължение на петнадесет години светът бе отрупвал единствения му син. Това му се стори сега единственият начин да утвърди отново властната си воля; да принуди Джеймс, Соумс, целия род, цялото незнайно множество Форсайтови — огромен порой, втурнал се срещу самата преграда на неговата упоритост — да признае веднъж за винаги, че той е господарят. Каква радост беше да мисли, че най-после е направил момчето си по-богато от оня „собственик“, Джеймсовия син. Радост беше да впише това дарение за Джо, защото Джолиън старши обичаше сина си.

Нито Джолиън младши, нито жена му бяха в къщи (Джолиън младши не бе се върнал още от Ботаническата градина), но прислужничката каза, че господарят може всеки миг да си дойде.

— Той се връща за чая, сър, да си поиграе с децата.

Джолиън старши отговори, че ще почака; и седна търпеливо в избледнялата бедна гостна, дето, останали без летните си калъфи, креслата и канапетата излагаха на показ своята овехтялост. Искаше му се да повика децата; да ги види, да усети до коленете си меките им телца, да чуе проникването на Джоли: „О, дядо!“. Да го види как се втурва; да усети как Холи докосва скришом бузата му с меката си ръчичка. Но нямаше да ги повика. Дошъл бе да стори нещо тържествено и нямаше да се развлича, докато не го свърши. Забавно му беше да мисли как с две драсвания на перото ще възстанови класовата обстановка, така очевидно липсваща в тоя малък дом; как ще изпълни тия стаи или други, в по-голямо жилище, с най-красиви творби на изкуството, купени от Бейпъл и Пълбред; как ще прати малкия Джоли в Хароу и Оксфорд (нямаше вече доверие в Итън и Кеймбридж, защото там бе следвал Джо); как ще даде на малката Холи най-доброто музикално образование, защото детето имаше забележителни способности.