Когато дойде една сутрин към средата на октомври, той се смути, като видя, че пейката, която се намираше на двадесетина крачки от мястото му, е заета: защото се ужасяваше от мисълта, че някой може да го гледа как работи.
На пейката седеше дама с кадифено жакетче, свела очи към земята. Но между тях имаше едно цъфнало дафиново дърво и, заслонен зад него, Джолиън младши се зае да приготвя триножника си.
Не бързаше с приготовленията си; като всеки истински артист, той се улавяше за всяко нещо, което може да позабави творческото усилие, и скоро се хвана, че поглежда скришом към непознатата дама.
И той като баща си имаше усет за хубавото лице. А това лице беше прекрасно!
Забеляза закръглената брадичка, потънала в кремаво жабо, нежното лице с големи тъмни очи и меки устни. Черна шапка „клош“ закриваше косата; облегната на пейката, непознатата седеше с кръстосани крака; от полата й се подаваше върхът на лачена обувка. Тази дама беше наистина неизказано елегантна, но вниманието на Джолиън младши беше привлечено главно от израза на лицето й, което напомняше това на жена му. Собственичката на това лице се бе озовала сякаш пред неопределими сили. Това го смущаваше и пробуди у него смътно състрадание и рицарско чувство. Коя беше тази жена? И какво търсеше тук сама?
Двама младежи, от особена, едновременно дръзка и стеснителна порода, която се срещаше в Риджънт парк, минаха оттук на път за тенис корта и Джолиън младши забеляза недоволно беглите им възхитени погледи. Скитащ без работа градинар се спря да оправи без нужда стрък пампасова трева: и той търсеше само предлог да позяпа насам. Възрастен господин — професор по градинарство — мина три пъти, като я поглеждаше продължително, крадешком, със странна усмивка.
Към всички Джолиън младши изпита едно и също смътно раздразнение. Дамата не вдигна очи към никого от тях, но той беше уверен, че всеки мъж, който мине оттук, ще я поглежда по същия начин.
Лицето й не беше прелъстително, но предлагаше с всеки свой поглед наслада; нямаше „дяволска хубост“, така високо ценена от първите Форсайтови; не беше и от очарователния, така наречен тип „бонбон“; не беше одухотворено страстно, нито страстно одухотворено като съвременна домашна украса или модерна поезия; нито обещаваше на драматурга материал за интересен неврастеничен образ, който се самоубива в последното действие.
По черти и цвят, със своето меко, привлекателно безстрастие и чувствена чистота това женско лице му напомняше Тициановата „Божествена любов“, от която имаше репродукция над бюфета в трапезарията. Привлекателността й беше като че ли именно в това меко безстрастие, в чувството, че ще отстъпи пред повече настойчивост.
Какво или кого чакаше тя в тишината, под дърветата, които отронваха от време на време листа, докато дроздовете пристъпваха важно по тревата, искряща от есенна слана?
Но очарователното лице се оживи и, като се озърна с ревнивост на влюбен, Джолиън младши видя Босини, който бързаше към нея през тревата.
Той погледна с любопитство срещата, погледите, дългото ръкостискане. Седнаха един до друг, неразделно свързани, въпреки външната им сдържаност. Чуваше бързият шепот на разговора им, но не можеше да долови нито една дума.
И той бе минал през тая каторга! Познаваше дългите часове на чакането, оскъдните мигове на една полуоткрита среща, мъченията на неизвестността, съпътстващи неблагословената любов.
Босини я молеше, а тя, спокойна, нежна и все пак непоклатимо безучастна, гледаше тревата.
Беше ли той човекът, който ще може да я отвлече, нея, нежната, безволна жена, неспособна да направи нито стъпка сама? Жената, която му се бе отдала всецяло, би била готова навярно и да умре, но не и да избяга с него?
На Джолиън младши се стори, че я чу да казва: „Но, скъпи, това ще те погуби!“ Защото сам бе изпитал на плещите си страха, който гризе потайно всяко женско сърце — да не бъде бреме за своя любим.
Той не дръзна вече да занича към тях; но бързият им тих разговор достигаше до слуха му като неуверена песен на птиче, което сякаш се опитва да си припомни пролетната песен: радост ли… страдание ли? Кое… за кого?
И постепенно разговорът им стигна; Последва дълго мълчание.
„А къде е тук мястото на Соумс? — запита се Джолиън младши. — Хората смятат, че тя се измъчва от мисълта за изневярата към него. Малко познават жените! Тя гълта жадно живота… след хлада… Това е отмъщението й! Но господ да й е на помощ… защото и Соумс ще си отмъсти!“
Чу шумоленето на коприна, надникна през дафиновото дърво и видя, че си отиват, уловени скришом за ръка…