Сага за Форсайтови

— Отче наш… — повтаряше той, а мисълта за възможния скандал не излизаше от ума му.

И той като Джолиън старши в душата си хвърляше върху намесата на семейството вината за тая трагедия. Отде накъде на тая пасмина — в „тая пасмина“ включваше роднините от Станхоп Гейт, с Джолиън младши и дъщеря му — бе хрумнало да въвеждат в семейството човек като Босини? (Той бе чувал прякора, измислен от Джордж, но не можеше да разбере защо наричаха тоя младеж Пират, когато беше архитект!)

Започна да допуска, че брат му Джолиън, когото гледаше винаги с почит и на чието мнение се уповаваше, не е точно такъв, за какъвто го бе смятал.

Като нямаше силния характер на по-големия си брат, той беше повече огорчен, отколкото разгневен. Най-голямата му утеха беше да отиде у Уинифред и да изведе с каретата малките Дарти до Кенсингтънската градина, където можеха да го видят на разходка край Кръглото езеро, втренчил неспокойно поглед в лодката на Публиус Дарти, „натоварена“ от самия него с един пенс — облог, че лодката няма да се завърне до брега; а малкият Публиус — Джеймс казваше с удоволствие за него, че никак не приличал на баща си — подскачаше покрай дядо си и се опитваше да изтръгне нов облог от един пенс, защото знаеше от опит, че лодката винаги се връщаше. Джеймс се обзалагаше, плащаше — понякога по три-четири пенса за един следобед, защото играта никак не омръзваше на малкия Публиус — и веднага казваше при плащането: „Тия пари са за касичката ти. Та ти вече забогатя!“. Мисълта, че внучето му забогатява, беше наистина радост за него. Но малкият Публиус знаеше къде е сладкарницата и как може да изиграе големите.

На връщане към къщи през парка високият и мършав Джеймс, съсредоточен и замислен, свеждаше закрилнически рамене над добре охранените Имоджин и Публиус, които пренебрегваха безмилостно това покровителство.

Но тези градини и този парк не бяха само достояние за Джеймс. Ден след ден и нощ след нощ Форсайтови и бездомници, деца и влюбени почиваха и се разтакаваха тук за отмора от работата, от смрадта и врявата на улиците.

Листата жълтееха бавно и се застояваха като слънчевите дни и топлите нощи.

В събота, пети октомври, небето, синьо през целия ден, се обагри след залез с цвета на пурпурни гроздове. Нямаше луна и светъл здрач обгърна като с кадифено наметало дърветата, чиито изтънели корони, заприличали на пера, не трепваха в неподвижния топъл въздух. Цял Лондон се бе излял в парка, за да изпие до дъно летния ден.

Двойка след двойка се стичаха през всяка врата по алеите и изсъхналата трева, промъкваха се безшумно една подир друга от осветените пространства към заслона на къдравите дървета и там, притиснати до някой ствол или под сянката на храстите, забравяха всичко в галещия здрач.

За новодошлите, които вървяха по алеите, тия предшественици бяха просто част от изпълнения с нега полумрак, откъдето долиташе само странен шепот, глухо туптене на безброй сърца, но когато този шепот достигаше до двойките на светло, гласовете им трепваха и заглъхваха; ръцете им се преплитаха, очите им започваха да се търсят, да пронизват и да изследват тъмнината. И изведнъж, притеглени сякаш от невидими ръце, тя прескачаха оградата и, безгласни като сенки, изчезваха от осветеното поле.

Обгърнато от далечния, неуловим тътнеж на града, безмълвието тръпнеше от неизброимите страсти, надежди и любов на множество воюващи човешки атома; защото, въпреки неодобрението на голямата форсайтовска общност — общинският съвет, който смяташе, че любовта е, след проблема за цивилизацията, най-опасната язва за обществото — в този парк и в стотици други паркове ставаше тази нощ онова, без което хилядите заводи, черкви, магазини, данъци и канали, за които този съвет се грижеше, щяха да бъдат артерии без кръв, човек без сърце.

Копнежът за самозабрава, страст и любов, стаен под дърветата, пируваше потайно далече от пазителите на своя безмилостен враг — „чувството за собственост“, а Соумс вървеше покрай езерото на връщане от Бейзуотър, дето беше отишъл сам на вечеря у Тимоти, и мислеше за предстоящото дело, когато кръвта се отдръпна внезапно от сърцето му при звука на тих смях и целувки. Помисли да пише сутринта до „Таймс“, да обърне внимание на редактора за онова, което става из Лондонските паркове. Но не го направи, защото се ужасяваше да види името си в печата.

Но, както беше сам зажаднял за това, шепотът в тишината, зърнатите сенки в мрака му подействаха като някакво злотворно възбудително. Той изостави алеята покрай водата и се промъкна покрай дърветата, край дълбоката сянка на дребните насаждения, с надвиснали над тях кестенови клони — едно още по-голямо скривалище, из което се движеше с лъкатушене, — за да наблюдава скришом наредените до столовете пейки и прегърнатите влюбени, трепващи при неговото приближаване.