Сага за Форсайтови

Най-противни й бяха нежните жени, у които мъжете намираха „чар“; а към мисис Соумс бе изпитвала винаги особена ненавист.

Тя съзнаваше, макар и смътно, че приеме ли се за критерий чарът, ловкостта и способността стават безпредметни; а неуловимият чар на Айрин — който не можеше да отрече — тя ненавиждаше още по-дълбоко, защото той разстройваше понякога всичките й планове.

Казваше, все пак, че не можела да разбере какво харесват в тази жена… тя била без енергия… никога не би могла да се оправи сама… всеки щял да може да я изиграе… Чудно наистина защо мъжете се възхищавали от нея!

Мисис Макендър не беше зла по природа, но като успя да запази положението си в обществото след тежките изпитания на брачния живот, тя се смяташе за длъжна да е винаги „добре осведомена“. Затова и през ум не й мина да премълчи за „ония двамата“ в парка. А случи се още същия ден да вечеря у Тимоти, дето отиваше понякога да „поразвесели старите“, както обичаше да се изразява. Защото с нея канеха винаги едни и същи лица: Уинифред Дарти и съпруга й; Франси, поради това че се числи към артистичните кръгове, защото и мисис Макендър пишеше статии по въпросите на модата в „Да дойде царството на жените“; а за да има кой да я ухажва, канеха — ако можеха да ги намерят — двамата братя Хейман; макар че не продумваха, те бяха смятани за най-добре запознати с последните новости в доброто общество.

В седем и двайсет и пет, загърната в театралното си манто, с яка от чинчила, тя завъртя електрическия ключ в своето малко антре, излезе в коридора и се спря да провери дали не е забравила ключа. Тези малки самостоятелни апартаменти бяха удобни; нямаше светлина и въздух, разбира се, но можеше да го затвори, когато й хрумне, и да замине. Нямаше грижи с прислугата, не се чувстваше обвързана както по времето, когато горкият мил Фред се въртеше наоколо й като побъркан. Тя не изпитваше никакво злопаметство към горкия мил Фред, който беше такъв глупак; но мисълта за оная актриса и сега дори извикваше у нея горчива, презрителна усмивка.

Тя дръпна силно вратата и прекоси коридора с мрачните орехови стени и безкрайна редица кафяви номерирани врати. Асансьорът слизаше; загъната до уши в дългото манто, с безукорно прибрани червеникави коси, зачака да спре пред нейния етаж. Вътре имаше вече трима души: един мъж с широка бяла жилетка и кръгло детско лице и две възрастни дами в черно, с ръце в зимни ръкавици с един пръст.

Мисис Макендър им се усмихна; познаваше ги. И тримата, тържествено мълчаливи досега, заприказваха веднага. Това беше една от тайните дарби на мисис Макендър — да поведе разговор.

Разговорът продължи, докато слязоха петте етажа; грумът стоеше гърбом, обърнал към решетката на вратата безсрамното си лице.

В партера се разделиха: мъжът с бялата жилетка тръгна сантиментално към билярдната, двете старици — да вечерят, като си казваха: „Приятна женичка“, „Голяма бъбрица“, а мисис Макендър — към файтона си.

Когато мисис Макендър вечеряше у Тимоти (когото никой не бе убедил досега да слезе), разговорът взимаше волния светски тон, възприет на събрания у Форсайтови, а тъкмо това й даваше възможност да се прояви.

За мисис Смол и за леля Естер това беше весела промяна. „Да би слязъл Тимоти да я види!“ — казваха те. Предполагаха, че ще го развлече. Тя можеше да ви разправи история например за сина на сър Чарлз Фист в Монте Карло; коя дама се описва в модния роман на Тайнмаут Еди, от който всеки вдигаше с ужас ръце, какво мислят в Париж по въпроса за дамските панталони. С нея можеше да се разисква дори мъчния въпрос дали трябва да изпратят най-големия син на Никълъс във флотата, както искаше майка му, или да го направят счетоводител, както баща му смяташе за по-безопасно. Тя се изказа категорично против флотата. Ако човек не е изключително блестящ или няма изключителни връзки, отминават го без никакво внимание. А какво можеше да го очаква дори ако стане адмирал — само една жалка заплата! Един счетоводител има много по-добро бъдеще, трябва само да постъпи в солидна фирма, за да не се изложи на рискове от началото!

Понякога им подшушваше какво става на борсата; това, разбира се, нямаше значение за мисис Смол и леля Естер. Те нямаха свободни пари за инвестиране; но чрез тези разговори сякаш участваха в истинския живот. Това беше цяло събитие за тях. Решаваха да питат Тимоти. Но никога не го питаха, защото знаеха предварително, че ще го ядосат. И все пак седмици подред поглеждаха скришом във вестника, който четяха заради модността му дали акциите на „Брайтови рубини“ или на „Вълнен макинтош“ се качват или спадат. А когато не намираха търсеното име, чакаха да дойдат Джеймс, Роджър или дори Суидин, за да попитат с разтреперан от любопитство глас как върви „Бразилска вар“ — не могли да я намерят във вестника.