Сага за Форсайтови

Соумс му каза да избере най-добрия, отидоха заедно при Уотърбърк, К.А., заплатиха му десет лири и един шилинг, той държа книжата шест седмици и накрая написа следното:

„По мое мнение правилното тълкуване на тази преписка зависи твърде много от намерението на страните на делото. По мое мнение би трябвало да се направи опит за получаване от архитекта признание, че му е било ясно задължението да не изразходва повече от двайсет хиляди и петдесет лири Що се отнася до израза «свобода на действие, в рамките на уговореното с нашата кореспонденцията», към който насочвате вниманието ми, този пункт е наистина труден; но аз съм на мнение, че, общо взето, ще се приложи решението, постановено по делото «Боало срещу Цимент, Д-во, ОО».“

Съобразно този съвет отправиха на Босини предварителни писмени въпроси70, но за съжаление господата Фрийк и Ейбъл им отговориха така хитро, че абсолютно нищо не можеше да се използва от писмото им.

Мнението на Уотърбък Соумс прочете на първи октомври преди вечеря, в трапезарията. То го разтревожи, не дотолкова поради споменаването на делото „Боало срещу Цимен Д-во ОО“, колкото поради факта, че той сам бе започнал да смята „пункта“ за труден: този пункт беше наистина тънкост, напълно по вкуса на най-добрите правници. А да види собственото си впечатление, потвърдено от Уотърбък, К. А. — това би могло всекиго да разстрои.

Той обмисляше нещата, втренчил поглед в празната камина; защото, макар че беше есен, времето се бе задържало все още хубаво, като посред август. Неприятна беше тази тревога: толкова му се искаше да стъпи на врата на Босини!

При все че не бе виждал архитекта от оня следобед в Робин Хил, не можеше да се отърве от чувството за присъствието му… да се отърве от спомена за умореното лице с високи скули и възторжени очи. Не бе се отървал от чувството през оная нощ, когато бе чул призори писъка на пауна — че Босини обикаля около неговия дом, — и във всеки силует на мъж, минаващ след мръкване насам, му се привиждаше онзи, когото Джордж така сполучливо бе нарекъл Пирата.

Беше уверен, че Айрин се среща с него; нито знаеше, нито питаше къде и как, защото чувстваше смъртен и потаен страх, че може да научи повече, отколкото желае. Струваше му се, че напоследък всичко става потайно.

Когато запитваше понякога жена си къде е била (това той като всеки Форсайт смяташе, че все още е длъжен да прави), тя го поглеждаше съвсем особено. Самообладанието й беше възхитително, но имаше мигове, когато зад маската на лицето й, както винаги непроницаемо за него, прозираше изражение, което не бе виждал досега.

Започнала бе да обядва вън от къщи; много често, когато запитваше Билсън дали госпожата е обядвала у дома си, получаваше отговор: „Не, сър!“

Той не одобряваше никак това, че Айрин се разтакава сама, и й го каза. Но тя не му обърна внимание. Спокойствието, с което пренебрегваше желанията му, го ядосваше, учудваше и почти забавляваше. Тя сякаш се наслаждаваше на мисълта, че го е победила.

Престана да обсъжда мнението на Уотърбък, К. А., качи се на горния етаж и влезе в стаята й — тя не я заключваше, докато дойде време за спане: спазваше външно приличие пред прислугата. Жена му четкаше косите си и се обърна със странна злоба.

— Какво желаеш? — запита тя. — Напусни стаята ми, моля!

— Искам да зная — отвърна той — докога ще траят тези отношения между нас. Достатъчно дълго ги търпях.

— Ще бъдеш ли така добър да напуснете стаята ми?

— Ще се държиш ли с мен като със съпруг?

— Не.

— Тогава ще взема мерки да те принудя.

— Направи го!

Той я загледа, смаян от спокойния отговор. Устните й бяха стиснати в тънка черта; косите й падаха плътни и пухкави върху голите й рамене в яркозлатист контраст с тъмните очи… с очите, пламнали от страх, омраза, презрение, и странно, неотстъпно тържество.

— А сега ще напуснеш ли стаята ми?

Той се обърна и излезе сърдит.

Знаеше много добре, че няма да вземе никакви мерки, а видя, че и тя знае… знае, че се страхува да ги вземе.

Той бе свикнал да й разказва какво е правил през деня, кои клиенти са го посетили, как върви отдавнашното дело на Фрайър срещу Форсайт, произлязло от прекалено заплетените разпореждания, с които прачичо му Никълъс бе оградил имота си — без да допуснат някого до този имот, те изглеждаха предопределени да бъдат до второто пришествие източник за доходи на много адвокати.

Да й разправя как се е отбил до Джобсън, дето продали пред очите му картина на Буше71, същата, която бе пропуснал неотдавна да купи на Пел-мел от „Талейран и син“.

Той обичаше Буше, Вато72 и цялата тази школа. Свикнал бе да разказва на жена си всичко това и продължаваше да говори надълго по време на вечеря, сякаш искаше да задуши с тази словоохотливост своята сърдечна мъка.