Сага за Форсайтови

В такъв случай Роджър отговаряше: „Защо ви е дотрябвало да знаете? Празна работа! Ще се опарите… ако вложите пари във вар или в неща, от които нищо не разбирате! Кой ви подучи?“ А след като чуеше от тях каквото знаят, отиваше да се доосведоми в Сити и, може би, дори да вложи част от собствените си пари в предприятието.

Към средата на вечерята, точно когато Смитър внасяше жигото, мисис Макендър погледна равнодушно всички и каза:

— О! А кого мислите, срещнах днес в Ричмънд парк? Никога няма да отгатнете… Мисис Соумс… и мистър Босини. Навярно са били до къщата.

Уинифред Дарти се поизкашля. Никой не продума. Всичко подсъзнателно очакваха именно тая новина.

За да бъдем справедливи към мисис Макендър, трябва да кажем, че тя бе прекарала известно време в Швейцария и по италианските езера с още трима души, та не знаеше за разрива между Соумс и архитекта. И не можеше да предвиди дълбокото впечатление, което думите й щяха да направят.

Изправена, леко поруменяла, тя изгледа подред всички с малките си хитри очи, като се опитваше да прецени ефекта от тая вест. Братя Хейман, седнали от двете й страни, бяха навели своите слаби, мълчаливи, гладни лица почти до самите чинии и ядяха усърдно овнешкото.

И двамата, Джайлс и Джес, толкова си приличаха и бяха така неразделни, че ги наричаха „двамата Дромио73“. Те винаги мълчаха и винаги изглеждаха погълнати от своето безделие. Смяташе се, че зубрят за някакъв много сериозен изпит. С часове се разхождаха без шапки, с книги в ръка в парка до къщата им, следвани от един фокстериер, мълчаха и непрестанно пушеха. Всяка сутрин, на петдесетина ярда един от друг, тръгваха в тръст на две мършави наемни кончета, дългокраки като самите тях, и пак всяка сутрин, един час по-късно, все на петдесет ярда един от друг, се връщаха в галоп. Всяка вечер, дето и да са вечеряли, към десет и половина бяха неизменно облегнати на парапета над дансинга в „Алхамбра“74.

Никой не бе ги виждал един без друг; така прекарваха те, напълно самодоволни, своя живот.

Подтикнати от смътно пробуденото у тях джентълменско чувство, те се обърнаха в този тежък миг към мисис Макендър и казаха със съвършено еднакъв глас:

— Видяхте…

Тя така се слиса от това обръщение, че остави вилицата си и Смитър, която минаваше кай нея, побърза да прибере чинията й. Но мисис Макендър веднага съобрази:

— Дайте ми още малко от това жиго.

Малко по-късно, в гостната, тя седна до мисис Смол, за да разбере основно цялата история. И започна:

— Каква очарователна жена е мисис Соумс; с такъв приятен нрав! Соумс е наистина щастлив мъж!

Жадна за новини, тя забрави форсайтовската същина, която отказва да споделя тревогите си с чужди хора. Чу се скърцане и леко шумолене — мисис Септимус Смол се отдръпна, поизправи се и каза, като потреперваше от накърнено достойнство:

— Мила, ние никога не разговаряме по този въпрос!

Нощ в парка

При все че със своя непогрешим усет да говори неуместни неща мисис Смол бе издрънкала тъкмо това, което можеше само още повече да „заинтригува“ гостенката, мъчно би могла да каже нещо по-вярно.

По този въпрос Форсайтови не разговаряха дори помежду си. Според израза, измислен от Соумс, всичко ставаше наистина „потайно“.

И все пак, само една седмица след срещата в Ричмънд парк, всички — освен Тимоти, от когото случката се пазеше грижливо в тайна, Джеймс, който минаваше по един и същи път от Поултри до Парк Лейн, и разхайтеният Джордж, който отиваше всеки ден от еркерния прозорец на Хавърнснейк до билярдната в „Червената чаша“, — всички вече знаеха, че „ония двамата“ са минали границата на приличието.

Джордж (той именно бе измислил повечето хапливо остроумия, все още на мода в златните кръгове) изрази най-точно общото чувство, като каза на брат си Юстас, че на Пирата му е „провървяло“, а Соумс трябва вече да му е дошло до гуша.

Всички смятаха, че е така; но какво можеше да стори Соумс? Може би трябваше да предприеме нещо; а това би било катастрофа.

Без открит скандал — какъвто не можеха да препоръчат — не виждаха какво може да се направи. При тази безизходица единственото нещо беше да не споменават нищо пред Соумс, нито помежду си; с други думи, да отминат случката с мълчание.

Можеха да въздействат на Айрин с една сдържана студенина; но сега я виждаха много рядко, а неудобно беше да я търсят, за да проявят студенината си. Понякога, насаме в спалнята, Джеймс споделяше с Емили страданието, което изпитваше от нещастието на сина си.

— Не мога да изразя — казваше той — колко се тревожа. Ако стане скандал, няма да е от полза за него. Но аз няма да му съобщя нищо. Може да са празни приказки. Какво мислиш? Казват, че тя имала артистични наклонности. Какво? Ох, ти си „същинска Джули“! Както и да е, не знам, но очаквам най-лошото. Така е, като нямат деца. Още от началото разбрах какво ще излезе. А не ми казваха, че не искат деца… На мене никой нищо не ми казва…

Коленичил до леглото, втренчил тревожно очи пред себе си, той дишаше до самия юрган. В нощницата си, привел гръб и протегнал шия, приличаше на дълга бяла птица.