Сага за Форсайтови

После застана на възвишението над Серпантината75, дето, съвсем осветена, черен силует върху фона на сребристата вода, седеше неподвижна двойка; жената бе скрила лице в рамото на мъжа — и те представляваха едно-единствено тяло, един изваян, безмълвен и безсрамен символ на страстта.

Ужилен от това видение, Соумс побърза да потъне още по-навътре в сянката на дърветата.

За какво мислеше и какво търсеше той в тая разходка? Храна за глада си… светлина в мрака? Какво се надяваше да открие — безлично познание на човешкото сърце… или завършека на своята лична потайна трагедия… Кой знае дали някоя от тия тъмни, безименни, неузнаваеми двойки не са именно той и тя?

Не, той не можеше да търси такова нещо — съпругата на Соумс Форсайт да седи в парка като жена от простолюдието! Подобна мисъл беше недопустима; и той отминаваше пейките с безшумни стъпки.

Веднъж го изругаха; после шепотът: „Да можеше да е все така!“ изсмука отново кръвта от сърцето му и той зачака, упорито и търпеливо, двойката да стане. Но когато минаха край него — само някаква слабичка продавачка в раздърпана блуза се притискаше до своя любим.

Стотици влюбени нашепваха същото пожелание в тишината на леса. Стотици влюбени се притискаха един в друг.

Той потрепера от внезапно отвращение и се върна на алеята. Отказал се бе от своето безцелно търсене.

Среща в ботаническата градина

За Джолиън младши, който нямаше материалните възможности на един Форсайт, беше понякога мъчно да отдели пари за излети сред природата, без които някои акварелист не взема четката.

Всъщност той биваше често принуден да отнесе кутията с боите си в Ботаническата градина и там, седнал на сгъваемо столче по някой чилийски бор или каучуково дърво да рисува с часове.

Един художествен критик, който бе разгледал неотдавна работата му, се бе изказал така:

„Картините ви са в известно отношение доста добри: по тон, по багри, а някои от тях безспорно и по усет към природата. Но, виждате ли, много са разнородни; никога няма да накарате публиката да се загледа в тях. Ако бяхте взели определен сюжет, например «Вечер в Лондон» или «Кристалният дворец76 напролет», и дадете цялата поредица от него, хората ще разберат веднага какво гледат. Всички, които са си създали име в изкуството, като Кръм Стоун или Блийдър, са го спечелили, защото са отбягвали неочакваното; обособявали са творчеството си и са го затваряли в едни и същи рамки, та публиката да узнае у кого какво търси. Това е съвсем разумно, тъй като никой колекционер не желае хората да душат платното, за да познаят от кого са картините му; той желае веднага да кажат: «Първокласен Форсайт». А за вас е още по-важно да си избирате сюжети, които могат веднага да се познаят, защото и без това в стила ви няма особена самобитност.“

Застанал до пианото, дето върху покривката от избеляла дамаска се мъдреше ваза с изсъхнали рози — единственият добив от градината му, — Джолиън младши го бе изслушал със своята едва доловима усмивка.

Погледна жена си, обърнала сърдито към говорителя слабичкото си лице, и каза:

— Разбра ли, мила?

— Не разбирам — отвън отсечено тя, с все още чужд изговор. — В стила ти има самобитност.

Критикът изви глава, усмихна се почтително и не каза нищо повече. И той — като всички — знаеше техния роман.

Думите дадоха добър плод; те противоречаха на всичко, в което Джолиън младши вярваше, което на теория одобряваше в своето изкуство, но някакъв чудноват, дълбок усет го накара да се съобрази, въпреки волята си, с изказания съвет.

И така той откри една сутрин, че му се иска да нарисува поредица от лондонски акварели. Не би могъл да каже как му хрумна това, и едва на следната година, когато ги завърши и продаде на почтена цена, в едно от своите отвлечени размишления си припомни художествения критик и откри в собственото си постижение ново доказателство, че е Форсайт.

Реши да започне с Ботаническата градина, където бе правил вече толкова скици, и избра малкото изкуствено езеро, изпъстрено с есенен дъжд от червени и жълти листа, защото, макар че копнееха да ги пометат, метачите не можеха да ги достигнат. Останалата част от градината метяха всяка сутрин и събираха дарения от природата порой от листа на купчинки, които тлееха бавно със сладникавовъзкисел дъх, непогрешим предвестник на есента, както песента на кукувицата означава пролет, а уханието на липите — есен. Уредните градинарски души не можех ада понасят златисто-зелено-червеникавата окраска на тревата. Песъчливите алеи трябваше да бъдат чисти, спретнати, подредени, незасегнати от законите на живота, от бавното, красиво разложение, което захвърля в праха разкошните корони на дърветата и обсипва земята с минали слави, отдето — щом колелото се завърти — ще лумне нова буйна пролет.

Така всеки лист е бил обречен още от минутата, когато е прошепнал сбогом и е падал в бавен танц от своята вейка.

Но върху малкото езеро листата плуваха спокойно и славеха небесата със своите багри, а слънцето грееше неспирно над тях.

Такива именно ги завари Джолиън младши.