Сага за Форсайтови

Той се обърна и тръгна към вратата. Джеймс го последва бързо и се изравни с него. Видя, че Айрин сваля пръст от устните си, чу я да казва нещо с обичайния си тон и заговори, още преди да стигне до тях:

— Идва буря. Ще трябва да тръгваме. Пътят ни навярно не е един и същ, мистър Босини? Не, нали? Довиждане тогава.

Той подаде ръка. Босини не я пое, само се обърна и го изгледа със смях:

— Довиждане, мистър Форсайт. Внимавайте да не ви достигне бурята!

И се отдалечи.

— Хм… — започна Джеймс — не знам…

Но изражението на Айрин го накара да млъкне. Той улови под ръка снаха си и тръгна към каретата. Беше уверен, безусловно уверен, че двамата си бяха уговорили среща…

Нищо на света не можеше да разстрои един Форсайт така, както откритието, че нещо, за което е определил да похарчи една определена сума, ще му струва повече. И това е съвсем разумно, защото целият му живот се крепи върху точните сметки. Ако не можеше да разчита на точно определената стойност на имота си, компасът ще го заблуждава и той ще се понесе на дрейф, без рул, в бурното море.

След като се беше споразумял с Босини чрез вече известните ни писма, Соумс престана да мисли колко ще му струва къщата. Смяташе въпроса за окончателната стойност за напълно изяснен и през ум не му минаваше, че е възможно да бъде пак увеличена. Когато чу от Босини, че окончателната сума от дванайсет хиляди лири ще бъде надвишена с още четиристотин, побеля от гняв. По първоначални сметки напълно готовата къща трябваше да струва десет хиляди лири и той често се укоряваше, че е допуснал да го подведат с нови увеличения. За последните разходи вече беше виновен само Босини. Соумс не разбираше как този човек би могъл до такава степен да сглупи; но бе сглупил и цялото огорчение и скрита ревност, тлеещи така отдавна в него, се устремяваха сега яростно срещу това последно своеволие. Изчезнало бе вече държането на доверчив и дружелюбен съпруг. Той го бе възприел, за да запази едната си собственост — съпругата; сега го отхвърляше, за да запази другата собственост.

— Така ли? — бе казал на Босини, когато бе успял да го заговори. — Предполагам, че сте напълно доволен от себе си. Но мога да ви заявя, че що се отнася до мен, сбъркали сте адреса.

В момента сам не бе разбрал какво иска да каже с тия думи, но след вечеря прегледа кореспонденцията си с Босини, за да се увери. Не можеше да има две мнения по въпроса — този приятел носеше отговорност за тези четиристотин лири, или най-малкото за триста и петдесет, и трябваше да ги възстанови.

Стигнал до това заключение, Соумс погледна жена си. Седнала на обичайното си място на дивана, тя сменяше дантелата на една якичка. Не му бе проговорила ни веднъж през цялата вечер.

Той отиде до камината и каза, като се оглеждаше в огледалото:

— Твоят приятел Пирата е постъпил доста глупаво; и ще трябва да заплати за това.

Тя го изгледа презрително и отвърна:

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш. Става дума за една дреболия, за нещо, незаслужаващо твоето внимание — четиристотин лири.

— Искаш да кажеш, че ще го накараш да ги плати, заради тая злополучна къща?

— Да.

— Като знаеш, че той няма нищо?

— Да.

— Значи си по-дребнав, отколкото предполагах.

Соумс се отвърна от огледалото, сграбчи несъзнателно от камината една порцеланова чаша и я взе в двете си ръце, като за молитва. Видя как Айрин се запъхтя, а очите и потъмняха от гняв; без да обърне внимание на обидата, запита спокойно:

— Флиртуваш ли с Босини?

— Не, не флиртувам.

Погледите им се срещнаха, той отвърна своя. Нито й вярваше, нито не й вярваше, но разбра, че е сбъркал, като попита; никога не бе узнал, нито щеше да узнае какво мисли тя. Изражението на непроницаемото й лице, мисълта за стотиците вечери, през които я бе виждал да стои така, кротка и безучастна, но неразгадаема, го вбесяваше извън всяка мярка.

— Трябва да си от камък — каза той и стисна така безмилостно пръсти, че счупи тънката чаша. Парченцата й паднаха върху скарата. Айрин се усмихна.

— Навярно забрави — промълви тя, — че чашата не е от камък!

Соумс сграбчи ръката й над лакътя.

— Само един хубав бой ще те вразуми — изсъска той. Завъртя се и напусна стаята.

Соумс седи на стълбите

Тази вечер Соумс се качи в стаята си с чувството, че е прекалил. Готов беше да поиска извинение за думите си.

Загаси лампата, която още гореше в коридора и пред стаята им. И се спря с ръка върху дръжката на вратата, за да обмисли как да се извини; защото не искаше тя да види, че е разстроен.

Но вратата не се отвори дори когато я бутна и натисна дръжката. Вероятно Айрин я бе заключила по някакъв повод и бе забравила да я отключи.

Влезе в своята тоалетна стая, дето лампата също светеше с намален фитил, и отиде веднага оттам към спалнята. И тази врата беше заключена. Тогава забеляза, че походното легло, което използваше понякога, беше приготвено за спане, с пижамата му върху него. Сложи ръка върху челото си и я отдръпна овлажнена. Разбра, че е изгонен.

Върна се при вратата, раздруса тихо дръжката и повика:

— Отключи вратата, чуваш ли? Отключи вратата!