Сага за Форсайтови

Айрин отговори толкова тихо, че думите й почти потънаха в уличния шум. Той дочу само:

— Не е ваш съпруг!

— Какво искаш? Той ти дава всичко, каквото пожелаеш. Готов е да те води, дето пожелаеш, построи ти къща извън града. А ти нямаш никакви собствени средства.

— Нямам.

Джеймс я погледна отново; не можеше да разбере изражението й. Изглеждаше, като че ли ей сега ще заплаче, а при това…

— Убеден съм — промълви бързо той, — че всички се стараем да бъдем добри към теб…

Устните на Айрин потрепераха; Джеймс зърна със смущение, че една сълза се търкулна по бузата й. Усети, че нещо го задушава в гърлото.

— Всички те обичаме — продължи той. — Стига само ти… — Без малко не каза: „да се държиш както трябва“, но промени навреме заключението си: — Стига само да му бъдеш по-истинска съпруга.

Айрин не отговори и Джеймс млъкна. В мълчанието й имаш нещо, което го объркваше; тя мълчеше не от упоритост, а по-скоро от съгласие с всичко, което бе намерил за уместно да й каже. И не можеше да разбере защо.

Но Джеймс не умееше дълго да мълчи.

— Предполагам — подхвана отново той, — че Босини ще се ожени скоро за Джун?

Лицето на Айрин се промени.

— Не зная — каза тя. — Нея трябва да питате.

— Писа ли ви тя?

— Не.

— Така ли? — учуди се Джеймс. — А пък аз мислех, че сте много добри приятелки.

Айрин се обърна към него.

— Пак нея трябва да питате — каза тя.

— Хм… — отвърна развълнувано Джеймс, уплашен от погледа й. — Странно, че не мога да получа ясен отговор на един ясен въпрос, но няма що.

Той замълча, за да размисли върху неуспеха си, и накрая избухна:

— Както и да е, предупредих те. Но ти не искаш да погледнеш бъдещето. Соумс не приказва много, обаче виждам, че няма да търпи дълго това положение. Тогава ще трябва да укоряваш само себе си и, което е по-лошо, не ще срещнеш от никого съчувствие.

Айрин се поклони с лека усмивка:

— Много съм ви благодарна.

Джеймс не намери какво да отговори.

Ясното горещо утро бе преминало полека в сив, задушен следобед; тежки облаци, с жълтеникавия цвят на приближаваща буря, се надигаха и настъпваха откъм юг. Никакъв лист не помръдваше по увисналите над шосето неподвижни клони. В тежкия въздух се усещаше лек дъх на конска пот; заковани като статуи на капрата, кочияшът и лакеят разменяха по някоя забележка, без да се поглеждат.

Най-сетне, за голямо облекчение на Джеймс, пристигнаха; той беше дълбоко разочарован от мълчанието и непроницаемостта на тази жена, която бе смятал винаги за кротка и нежна.

Екипажът спря пред входа на къщата. Влязоха.

В хола беше хладно и тихо като в гроб; по гърба на Джеймс пропълзяха тръпки. Той побърза да дръпне тежките кожени завеси между колоните към вътрешния двор.

И не можа да сдържи едно одобрително възклицание.

Наредбата беше направена наистина с безукорен вкус. Тъмночервените плочи, с които бе постлано дворчето, от стените до кръглата леха с високи перуники, заградила дълбокия, вече напълнен с вода бял мраморен басейн, бяха очевидно първокласни. Възхити се от тъмночервените кожени завеси, закриващи цялата стена, от двете страни на огромна камина с бели плочки. Средните крила на стъкления покрив бяха отворени, така че топлият външен въздух проникваше в самото сърце на сградата.

С ръце на гърба, навел глава към високото си, тясно рамо, Джеймс разглеждаше очертанията на колоните и фриза между галерията и стените с цвят на слонова кост. Очевидно беше, че тук не са си скъпили труда. Това беше наистина дом за джентълмен. Той отиде до завесите, откри как се придвижват, дръпна ги настрана и се озова пред галерия от картини, която завършваше с голям прозорец, заел цялата й крайна стена. Подът беше от чер дъб, а стените имаха и тук цвета на слонова кост. Той продължаваше да обикаля, отваряше врати, надничаше навсякъде. Всичко беше в безукорен ред, готово за незабавно настаняване.

Когато най-после се обърна да поговори с Айрин, видя, че тя е пред входа на градината със съпруга си и Босини.

При все че не се отличаваше с особена проницателност, Джеймс почувства веднага, че тук нещо не върви. Той отиде при тях със смътна тревога и макар да не осъзнаваше от какво естество е бедата, опита се да я изглади.

— Как сте, мистър Босини? — запита той, като подаваше ръка. — Вижда се, че не сте се скъпили за украсата.

Соумс обърна гръб и се отдалечи. Джеймс отмести поглед от смръщеното лице на Босини към Айрин и от вълнение издаде мислите си:

— Не разбирам какво става тук. На мене никой нищо не ми казва.

Тръгна подир сина си и чу краткия смях на Босини, а след това думите:

— Да, слава богу! Изглеждате толкова…

За нещастие до слуха му не достигна нищо повече.

Какво се бе случило? Той се обърна. Айрин беше до архитекта, с изражение, каквото Джеймс не бе виждал досега. Побърза да отиде при сина си.

Соумс се разхождаше из картинната галерия.

— Какво има? — попита Джеймс. — Какво става?

Соумс го погледна с неизменното си високомерно спокойствие, но Джеймс усети, че синът му е страшно разгневен.

— Нашият приятел — каза той — пак е надхвърлил дадените му нареждания, нищо друго. Толкова по-зле за него тоя път.