Сага за Форсайтови

Огледалото на нейния гардероб отразяваше нейната невисока, но доста плътна фигура, склонна към пълнеене, в рокля, ушита под личното й ръководство, в полутонове, напомнящи избелелите стени на коридорите в големите хотели. Тя вдигна ръце да оправи косите си с прическа à la Princesse de Galles68, пипна ги тук-там, закрепи ги по-здраво, а очите й изразяваха в това време подсъзнателна практичност, сякаш виждаха пред себе си някаква житейска неприятност и се стараеха да я обърнат в своя полза. На младини бузите й бяха нежнорозови, но сега бяха луничави; същата сурова отблъскваща прямота се появи в погледа й, докато прекарваше по челото си пухчето за пудра. Остави го и спря неподвижна пред огледалото, за да нагласи с усмивка големия си важен нос, малката брадичка (която изглеждаше все по-малка, колкото по-дебела ставаше шията), отпуснатата уста с тънки устни и веднага, докато не се бе развалило постижението, хвана с две ръце полата си и слезе на долния етаж.

От доста време вече тя чакаше това посещение. Дочула бе, че работите между племенника й и годеницата му не вървят добре. Ни един от тях не бе и се обаждал от седмици насам. Неведнъж бе канила Фил на вечеря; но той отговаряше неизменно: „Зает съм“.

Тя се разтревожи инстинктивно, защото имаше остър усет за подобни неща. Би трябвало да бъде от форсайтовския род; и сигурно беше, според смисъла, влаган от Джолиън младши в това име; затова и заслужаваше да я опишем.

Омъжила бе и трите си дъщери по-добре, отколкото те заслужаваха, според хорското мнение, защото бяха грозни, каквито са по правило жените с почтени професии. Името й се срещаше във всички комитети за благотворителна дейност на църквата — за балове, театрални представления, базари, — но тя даваше името си, само ако се е уверила предварително, че всичко е уредено както трябва.

Според нея всичко трябваше да се поставя на търговска база; задача на църквата, на милосърдието, с една дума, на всяко нещо, е да укрепва формирането на „обществото“. Затова тя смяташе всяка индивидуална дейност за безнравствена. Единствено значима беше организацията, защото само чрез организацията можеше да сте сигурен, че ще получите нещо срещу парите си. Организация… и пак организация! Тя беше несъмнено, както я наричаше Джолиън старши, „майстор в тая работа“… Но той отиваше и по-далеко — наричаше я „хитруша“.

Начинанията, под които бе сложила името си, бяха така възхитително организирани, че когато се раздаваха печалбите, тя бяха само една мътеница, лишена от сметаната на каквато и да е човечност. Но както самата тя често смяташе и отбелязваше — в случая нямаше място за чувства. Тя беше всъщност малко академична.

Тази забележителна жена, така уважавана в църковните среди, беше една от главните жрици на форсайтовщината, поддържайки денонощно свещения огън пред бога на собствеността, на чиито олтар са изписани тия вдъхновяващи слова: „Нищо даром и съвсем мъничко за шест пенса“.

Когато влизаше някъде, веднага се усещаше, че влизаше нещо солидно и може би на това се дължеше популярността й на покровителка. Хората обичат да виждат нещо солидно, когато дават пари; и щом я видеха на благотворителни балове, с вирнат нос, ниска, дебела, в униформа от ламе, заобиколена от цял щаб, гледаха я като генерал.

Единственото й слабо място беше, че няма второ малко име. Тя беше сила в буржоазното общество, с неговите стотици групи и кръгове, който кръстосваха шпаги в общото бойно поле на благотворителността, дето се срещаше с дамите от „обществото“ с главно О. Беше сила в обществото с малко о, в това по-широко, по-значително и по-могъщо тяло, дето търговско-християнската институция, правила и принципи, въплъщавани от мисис Бейнс, бяха истинска животоносна, свободно кръжаща кръв, истинска търговска валута, а не някакъв безплоден заместител, какъвто течеше в жилите на онова по-малобройно общество с главно О. Хората, които я познаваха, чувстваха, че тя е здравомислеща… солидна жена, която нито се издава, нито дава нещо, щом може да не го даде.

Имала бе най-лошите отношения с бащата на Босини, който често я бе взимал за прицел на непоносимо осмиване. Сега, след като беше умрял, го наричаше „клетият ми скъп и непочтителен брат“.

Тя посрещна Джун с предпазлива излиятелност, на каквато беше майсторка, малко уплашено, доколкото жена с нейното значение в търговските и християнските кръгове можеше да се плаши — защото, макар и съвсем крехка, Джун притежаваше силно чувство за лично достойнство, издавано от безстрашния й поглед. А мисис Бейнс твърде предпазливо съзираше и това, че в неотстъпчивата прямота на Джун има твърде много форсайтовщина. Ако девойката беше само пряма и смела, мисис Бейнс би я сметнала за „смахната“ и би я презирала; ако беше само форсайтка — като Франси например, — би я покровителствала, заради паричната й стойност, но макар че беше дребна (а мисис Бейнс се възхищаваше обикновено от количеството), Джун й вдъхваше неприятно чувство за стеснение; и тя я настани в кресло срещу светлината.