Сага за Форсайтови

На разсъмване се измъкна от леглото, мина в своята гардеробна и се наведе през отворения прозорец.

Не можеше да се диша.

Припомни си една нощ от преди четири години — два дни преди брака му; гореща и задушна като тази.

Припомни си как се бе изтегнал на своя тръстиков шезлонг пред прозореца във всекидневната си, на Виктория Стрийт. В една странична уличка долу някакъв мъж блъскаше вратата, една жена изкрещя; припомни си, сякаш ги чуваше и сега, шум от сборичкване, затръшване на вратата, а после — гробна тишина. В призрачното, вече ненужно осветление от уличните лампи се показа подранила поливачка, която измиваше уличната смет; и сега сякаш чуваше бръмченето й, все по-близко и по-близко, докато накрая отмина и заглъхна.

Наведе се още повече от прозореца на своята гардеробна към дворчето долу, видя да просветват първите утринни зари. Очертанията на тъмните стени и покриви се замъглиха за миг, после изпъкнаха ярко.

Припомни си как лампите избледняха в оная нощ по Виктория стрийт; как се облече набързо и изхвръкна на улицата, как покрай домовете и уличните градинки, стигнал до нейната улица, застана пред фасадата на малката къща, безгласна и сива като лице на мъртвец.

И изведнъж в съзнанието му прелетя — сякаш хрумване на болник: „А какво ли прави той, който е влюбен в жена ми… Може би дебне нейде наблизо, търси я, както я търсеше днес. Наблюдава моя дом!“

Промъкна се крадешком през площадката на стълбището до предните стаи на къщата, отдръпна безшумно щорите и вдигна прозореца.

Сив здрач висеше по дърветата на площада, сякаш нощта като огромна мъхеста пеперуда ги бе блъснала с крилете си. Лампите още светеха, съвсем избледнели, но никаква жива душа, никакъв влюбен не се мяркаше наоколо!

После изведнъж, едва чуто, далеко нейде в мъртвия покой, се чу вопъл, сякаш изгонена от рая душа ридаеше по своето изгубено щастие. Чу се отново… и отново! Соумс потрепера. И затвори прозореца. После си каза: „О, пауните крякат в езерото!“

Посещенията на Джун

Джолиън старши стоеше в тесния хол на Бродстейрз и вдишваше миризмата на мушама и херинги, просмукана във всички почтени крайморски пансиони. На едно кресло — лъскаво кожено кресло, разкрило през дупката в горния ляв ъгъл пълнежа си от конски косъм — беше оставена черна пътническа чанта, в която той прибираше книжа, вестник „Таймс“ и стъкло одеколон. Днес имаха заседания управителните съвети на „Златодобивните концесии“ и „Новата каменовъглена компания“ и той заминаваше, защото никога не пропускаше заседание на управителния съвет; „да пропусне заседание на управителния съвет“, би било ново доказателство, че започва да остарява, а такова нещо неговото форсайтовско честолюбие не можеше да допусне.

Докато прибираше нещата, изглеждаше, че очите му могат всеки момент да пламнат от гняв. Така святкат очите на ученик, притиснат до стената от наобиколили го другари; но той успява да се овладее, уплашен от страшното несъответствие на силите. Джолиън старши също се владееше и с властната си, постепенно отслабваща сдържаност, все още потушаваше раздразнението, предизвикани от някои събития в живота му.

От сина си бе получил едно глупаво писмо, в което момчето се омотаваше в общи фрази, за да не отговори на един общ въпрос. „Видях Босини — пишеше Джолиън младши; — той не е престъпник. Колкото повече гледам гората, толкова повече се убеждавам, че те не са нито добри, нито лоши, а просто смешни или трогателни. Но вие вероятно няма да се съгласите с мен!“

Джолиън старши не се съгласи; смяташе, че е безсрамие да се приказва така; не бе достигнал онази възраст, когато и Форсайтовци дори — отърсили се от илюзиите и принципите, за които са държали по практични съображения, без да са вярвали някога в тях, отърсили се от всякакви телесни наслади, осъзнали в цялото си същество, че не им остава вече на какво да се надяват — събарят преградите на сдържаността и казват неща, които не са смятали, че са способни да изрекат.

И той може би вярваше в „доброто“ и „злото“ толкова, колкото вярваше и синът му; но, както би се изразил сам: не се знае… не може да се твърди; може и да е така; а защо с едно неуместно изказано недоверие да се лиши човек от възможна изгода?

Свикнал да прекарва почивките си на планина, при все че (като истински Форсайт) не си позволяваше никакви приключения или безразсъдства, той обичаше страстно планината. И когато приказната гледка („уморителна, но възнаграждаваща“, както беше писано в „Бедекера“) се разстелеше пред него след усилието на изкачването, той усещаше несъмнено съществуването на някакво велико, достойно начало, увенчаваща безсредна суетня, незначителните пропасти и смешните, дребни оврази в живота. Това усещане беше може би най-голямото доближаване до религията, на което беше способен практичният му дух.

Но много години бяха минали, откакто не бе ходил на планина. След смъртта на жена си бе ходил с Джун две лета подред и бе разбрал с огорчение, че неговото време за излети е изтекло.

Отдавна вече беше чужд за внушаваната от планината вяра в някакъв порядък свише.