Сага за Форсайтови

— Безспорно — отвърна Джолиън младши. — Мнозинството архитекти, художници и писатели са хора без принципи, като всички форсайтовци. Изкуството, литературата, религията съществуват чрез малцината чудаци, които вярват истински в тия неща, и чрез множеството Форсайтовци, които ги използват търговски. При най-скромна оценка поне три четвърти от членовете на нашата Кралска академия са форсайтовци, заедно със седем-осми от романистите и повечето журналисти. За науката не мога да кажа; но те са великолепно представени в църквата; в Камарата на общините са може би по-многобройни, отколкото където и да е другаде; за аристокрацията е излишно да се говори. Но аз не ги осмивам… Опасно е да се върви против мнозинството… и при това какво мнозинство! — Той втренчи поглед в Босини: — Опасно е да позволите нещо да ви увлече… все едно дали е къща, картина или… жена!

Те се спогледаха. Усетил сякаш, че е сторил нещо, което никой Форсайт не би направил — че е издал мислите си, — Джолиън младши се затвори в своята черупка. Мълчанието бе нарушено от Босини.

— Защо взимате като тип собствения си род? — запита той.

— Моят род — отвърна Джолиън младши — не представлява нищо типично. И той има особености като всеки друг род, но притежава в забележителна степен двете качества, които са истинска отлика за един Форсайт — способността да не се отдаде напълно никога и на нищо, и собственическия инстинкт.

Босини се усмихна.

— А какво ще кажете например за онзи, грамадния?

— За Суидин ли? — запита Джолиън младши. — О, у Суидин има все още нещо първобитно. Градът и буржоазния живот не са успели все още да го смелят. Въпреки цялата му изисканост в него се таят векове на земеделски труд и груба сила.

Босини се замисли.

— Да — заключи изведнъж той. — Вие сте разбрали до дъно братовчед си Соумс. Той няма никога да си пръсне мозъка.

Джолиън младши го стрелна с пронизващ поглед.

— Не, няма. Затова именно трябва да се държи сметка за него. Пазете се да не ви сграбчат! Лесно е да се посмеем, но не ме разбирайте криво. Един Форсайт не бива да се презира; нито да се подценява.

— И все пак вие сте го сторили!

Джолиън младши престана да се усмихва — признаваше, че ударът бе улучил.

— Забравяте — каза той със наранена гордост, — че можах да издържа в борбата… защото и аз съм Форсайт. Могъщи сили се изпречват пред всекиго на всяка крачка. Човек, който изоставя опората на стената… Разбирате какво искам да кажа, нали? Не бих препоръчал — заключи той съвсем тихо, сякаш изричаше заплаха — някому да… тръгне по… моя… път. Това зависи от много неща.

Босини се изчерви, но лицето му си възвърна скоро своята мургава бледност. Той се засмя кротко. На устните му застина странна, студена, зла усмивка, очите му погледнаха насмешливо Джолиън младши.

— Благодаря — каза той. — Безкрайно сте любезен. Но вие не сте единствените, които могат да издържат.

И стана.

Джолиън младши го изгледа как се отдалечава, после облегна глава на дланта си и въздъхна.

В приспиващата тишина на почти празната стая се чуваше само шумолене на вестници и драсване на кибрит. Джолиън младши стоя дълго така, без да мръдне, изживявайки отново ония дни, когато и той бе седял с часове тук, да гледа часовника, да брои минутите… часовете, изпълнени с мъките на неизвестността и на една жестока, но приятна болка; бавното сладостно страдание на ония дни се върна с цялата си острота. Босини със своето измъчено лице и тревожен поглед пробуди у него страдание, примесено със странна, непреодолима завист.

Тия признаци му бяха така добре познати! Накъде отиваше този човек… към каква съдба? Каква беше жената, чиято притегателна сила никакви съображения за чест, никакви принципи, никакъв интерес не можеха да преодолеят? От която човек можеше да се спаси само с бягство?

Бягство ли? Но защо би трябвало да бяга Босини? Човек бяга, когато има опасност да разруши дом и семейство, когато има деца, когато чувства, че потъпква идеали, че разрушава нещо. А тук както разправяха, Босини беше пред нещо вече разрушено.

Сам той не бе избягал, нито щеше да избяга, ако би трябвало да изживее всичко отново, а при това бе отишъл по-далеко от Босини, бе разрушил не чужд, а собствения си нещастен дом. И той си припомни старата поговорка: „Свободата на човека се твори от собственото му сърце!“

От собственото му сърце! Пудингът се оценява, след като се вкуси… А Босини не бе вкусил от своя пудинг.

Мисълта му мина към жената, жената, която не познава, но чиято история му беше известна в общи черти.

Злополучен брак! Никакви лоши обноски… само една неопределена угнетеност, едно ужасно потискащо униние, което убива всяка радост под небето; и така ден след ден, нощ след нощ, седмица след седмица, година след година, докато смъртта му сложи край.