Сага за Форсайтови

Съзнаваше, че е Форсайт и в творчеството си, в рисуването на акварел, на което посвещаваше толкова сили; а в същото време чувстваше, че не бива да върши сериозно толкова непрактично нещо и се стесняваше, задето печели толкова малко от него.

И тъкмо това съзнание, че е Форсайт, го накара да прочете със смесица от състрадание и отвращение следното писмо от Джолиън старши:

„Шелдрейк хаус,

Бродстейрз

1 юли

Драги Джо,

(Почеркът на баща му се бе изменил твърде малко, откакто го помнеше — от трийсетина години.)

Тук сме от две седмици и, общо взето, имахме добро време. Въздухът е свеж, но моят черен дроб не е в ред, та бих бил доволен да се върна в града. Не мога да кажа нещо особено за Джун: здравето и настроението й са средни, не виждам какво ще стане по-нататък. Не говори, но ясно е, че мисли само за тоя годеж, а годеж ли е това, не е ли — един бог знае. Съмнявам се дали трябва да се върне в Лондон при сегашното положение, но тя е така упорита, че може всеки момент да си замине. Всъщност някой трябва да поговори с Босини, за да разбере намеренията му. Страхувам се да го сторя сам, защото сигурно ще го нахокам; но смятам, че ти, като член на същия клуб, би могъл да поговориш с него и да разбереш какво мисли. В никакъв случай, разбира се, не бива да изложиш Джун. Ще се радвам да получа след някой ден вест от теб, за да видя дали си успял да се добереш до нещо определено. Това положение много ме измъчва, не мога да спя от тревога. Целуни Джоли и Холи.

Твой любещ баща

Джолиън Форсайт“

Джолиън младши чете така дълго и замислено това писмо, че жена му забеляза угрижеността му и запита какво има. Той отвърна:

— Нищо.

Наложил си бе непоклатимо принципа да не споменава името на Джун. Жена му би могла навярно да се разтревожи, да си помисли кой знае какво; затова побърза да заличи всяка следа от загриженост, но успя в това почти толкова, колкото бе успял и баща му, защото в семейните хитрувания Джо бе наследил цялата непохватност на Джолиън старши; а мисис Джолиън стисна устни и продължи да се занимава с домакинските задължения, като му отправяше скришом неразгадаеми погледи.

Следобед той тръгна с писмото в джоба си за клуба без някакво решение.

Да разбере какви са „намеренията“ на един човек беше за него особено неприятна задача; а собственото му нередно положение не намаляваше това неприятно чувство. Но за хората от неговия род, за всеки от тяхната среда, беше съвсем естествено да налагат на човека това, което смятаха за свое право, да го вкарат в правия път; съвсем естествено бе да предлагат и в частните си отношения своите делови похвати!

Фразата „в никакъв случай, разбира се, не бива да изложиш Джун“ издаваше толкова ярко тази тяхна черта!

И все пак това писмо, с изразената в него лична мъка, с грижата за Джун, с това „Сигурно ще го нахокам“, беше така естествено! Нищо чудно, че баща му иска да знае намеренията на Босини, нищо чудно, че е ядосан.

Мъчно можеше да откаже. Но защо тъкмо нему възлагаше тази задача? Това беше съвсем нередно; впрочем щом трябва да постигне целта си, никой Форсайт не избира средства; достатъчно е да запази външното си приличие.

Как да свърши това поръчение, или как да откаже? И двете неща изглеждаха невъзможни. Да, Джолиън младши, така е!

В клуба влезе в три часа и първото лице, което видя беше Босини; седнал в един ъгъл, той гледаше втренчено навън.