Сага за Форсайтови

Джолиън младши седна недалеко и започна да обмисля неспокойно положението. Поглеждаше скришом към Босини, който не забелязваше присъствието му. Не го познаваше добре и може би за пръв път започна да го изучава внимателно; особен човек, който по облекло, лице и държане не приличаше на другите членове на клуба; самият Джолиън младши, колкото и да се бе променил по настроение и нрав, бе запазил все пак спретнатостта и сдържаната външност на един Форсайт. Само той от целия род не знаеше прозвището на Босини. Този човек беше особен, не ексцентричен, но особен; изглеждаше изтощен, измъчен, с хлътнали бузи под изпъкналите скули, но не приличаше на болен; беше едър, с къдрава коса, издаваща жизнеността на съвършено здрав организъм.

Нещо в изражението и държането му трогна Джолиън младши. Той знаеше какво значи да страдаш, а личеше, че този човек страда.

Стана и докосна ръката му.

Босини трепна, но не прояви никакво смущение, като го видя.

Джолиън младши седна.

— Отдавана не съм ви виждал — каза той. — Как върви къщата на братовчед ви?

— Ще бъде привършена след около седмица!

— Поздравявам ви!

— Благодаря… но не виждам повод за поздравления.

— Така ли? — каза Джолиън младши. — Аз пък мислех, че сте толкова доволен да се отървете от продължителен строеж; или може би изпитвате това, което чувствам и аз, когато се разделям с картина — като че ли се разделям със своя рожба.

Той погледна приветливо Босини.

— Да — отвърна малко по-сърдечно архитектът, — създали сте я… и свършено! Аз не знаех, че рисувате.

— Само акварел; и не мога да кажа, че вярвам в творчеството си.

— Не вярвате ли? Как можете да рисувате тогава? Безсмислено е да творите, ако не вярвате във творчеството си.

— Вярно — съгласи се Джолиън младши; — „Така казвах винаги аз!“ Но щом ме питате как мога тогава да рисувам, ще ви отговоря: „Защото съм Форсайт.“

— Форсайт ли? Никога не съм ви смятал за Форсайт!

— Форсайтът — отвърна Джолиън младши — не е някакво необикновено животно. Между членовете на вашия клуб има стотици форсайтовци. Стотици има и по улиците. Срещате ги навред, дето отивате.

— А как ги познавате, ако смея да запитам? — каза Босини.

— По собственическия им инстинкт. Всеки Форсайт има твърде практичен — може би дори разумен — светоглед, а практичният светоглед се основава главно върху собственическия инстинкт. Ще забележите, че един Форсайт никога и на нищо не се отдава.

— Шегувате ли се?

В очите на Джолиън младши светна насмешка.

— Не съвсем. Тъй като и аз съм Форсайт, не е редно да признавам. Но аз съм само един породист мелез; за вас обаче никой няма да се заблуди. Вие сте толкова различен от мене, колкото аз се различавам от чичо си Джеймс, който е съвършен образец на Форсайт. Неговият собственически инстинкт стига до крайност, докато у вас липсва напълно. Ако не съм аз помежду ви, ви е бихте изглеждали като два съвършено различни животински свята. Аз съм липсващото звено. Всички сме, разбира се, роби на собственическия инстинкт. И признавам, че в случая въпросът е само до степента на робуването, но този, когото аз наричам „Форсайт“, е безусловно роб на собствеността. Той разбира кое е добро, кое е сигурно и вкопчването му в някаква собственост — все едно дали съпруга, къща, пари или слава, — това именно е неговата фабрична марка.

— О! — промълви Босини. — Би трябвало да патентовате израза!

— Бих желал да изнеса беседа на тая тема — каза Джолиън младши. — „За свойствата и отликите на Форсайтови“. Това зверче, което се смущава от смешното в собствената му порода, не се засяга при постъпките си от смеха на другите хора (като вас и мене). Наследствено склонен към късогледство, той разпознава само собствените си порода и среда, сред които прекара в съревнование и спокойствие своя живот.

— Говорите за тях така — каза Босини, — като че са половината Англия.

— Те са всъщност половината Англия — отвърна Джолиън младши. — И то по-добрата й половина, осигурената, значимата половина с три процентова рента. На тяхното богатство и сигурност се крепи всичко: вашето изкуство, литературата, науката, религията дори. Къде щяхме да бъдем без форсайтовци, които не вярват в ни едно от тия неща, но използват всичко? Форсайтовци, драги господине, са посредниците, търговците, стълбовете на обществото, крайъгълните опори на обществения ред; това, което буди възхищение!

— Не зная дали схващам правилно насоката на мисълта ви — каза Босини, — но струва ми се, че в моята професия има премного форсайтовци, както ги наричате.