Сага за Форсайтови

През време на вечерята той се държа извънредно любезно; дръзкият му, възхитен поглед се отделяше рядко от лицето на Айрин. Но — както трябваше да признае в душата си — не бе удостоен от нея с взаимност; тя бе хладна като раменете си, забулени в кремава дантела. Надяваше се да я улови във флирт с Босини; но не можа — тя се държеше безупречно. Колкото до архитектчето — то беше мрачно като мечка, когато я боли глава — Уинифред не можа да изтръгне нито дума от устата му; не ядеше, само пиеше, все повече побледняваше и все по-странно гледаше.

Изобщо, беше много забавно.

Самият Дарти беше в отлична форма: говореше непринудено, с лека пикантност, защото не беше глупак. Каза два-три вица, като се задържа в границите на приличието от уважение към компанията; иначе неговите вицове обикновено не спазваха тая граница. Вдигна шеговито наздравица за Айрин. Никой не го последва, а Уинифред го смъмри:

— Не ставай палячо, Монти!

По нейно предложение след вечеря отидоха на общата тераса към реката.

— Иска ми се да видя как се люби простолюдието — каза тя. — Много е забавно!

Простолюдието се радваше на прохладата след дневния пек, въздухът шумеше от хиляди гласове, дрезгави и гръмки или тихи и нежни, сякаш нашепваха тайни.

Не след много съобразителната Уинифред — единствената Форсайт в компанията — успя да намери свободна пейка. Грамадно дърво разлистваше плътен балдахин над главите им, а вечерната мараня тъмнееше бавно над реката.

В единия край седеше Дарти, до него — Айрин, Босини и най-после — Уинифред. Мястото беше малко за четиримата, так че нашият светски човек усещаше ръката на Айрин до своята; той разбираше, че тя няма да се отдръпне, за да не бъде неучтива, и това му се стори забавно; от време на време измисляше някакво движение, с което се приближаваше още повече към нея. И си казваше: „Тоя приятел Пирата няма да й се радва сам! Чудесна теснотийка!“

Далече долу, откъм тъмната река, се разнесе звук на мандолина и гласове, които пееха старинна песен:

С лодка, с лодка към кораба
тръгваме на веселба,
Да се смеем, тъмен херес да налеем!

Ненадейно се показа и луна, тъничка, бледа, заплувала по гръб зад едно дърво; и сякаш от нейния дъх във въздуха лъхна прохлада, въпреки че долу все още се носеше топлото ухание на липите.

През дима на цигарата си Дарти погледна Босини, седнал със скръстени ръце, втренчил очи право пред себе си с изражение на мъченик.

Хвърли бегъл поглед и към лицето помежду им, така забулено от припадналия мрак, че приличаше просто на по-тъмно петно в тъмнината — нежно, тайнствено, очарователно.

Шумната тераса се бе смълчала, сякаш тия, които се разхождаха там, се бяха унесли в скъпи, несподелими тайни.

И Дарти си помисли: „Жени!“

Последното сияние угасна над реката, песните заглъхнаха, луната се скри зад едно дърво, всичко потъмня. Той се притисна леко към Айрин.

Не се разтревожи от потръпването на бедрото, до което се докосна, нито се смути от презрителния поглед. Усети, че тя прави опит да се отдръпне, и се усмихна.

Трябва да признаем, че този светски човек бе пил, колкото трябваше, за да се напие.

Полуотворил плътните си устни под засуканите мустаци, обърнал косо към нея дръзките си очи, той имаше коварното изражение на сатир.

Звездите замигаха по небесната пътечка между върховете на дърветата, сякаш се разхождаха, събираха се и си шепнеха като хората долу. Терасата отново зашумя. Дарти си каза: „Жалък и изгладнял нещастник изглежда тоя Босини.“ И се притисна отново към Айрин.

Постъпката му заслужаваше по-добър успех. Айрин стана, всички я последваха.

Нашият светски човек беше повече от винаги решен да разбере що за човек е тя. На терасата не се отделяше от нея. Много бе пил. Предстоеше дълго пътуване назад в топлия мрак и приятната близост на файтона… в това пълно усамотение от света, измислено от някой велик и добър човек. Гладното архитектче може да се върне с жена му… Нека му е честита! Не беше много сигурен в гласа си, та внимаваше да не говори; но усмивката не напускаше плътните му устни.

Тръгна към файтоните, които чакаха на другия край. Планът му имаше качеството на всички велики планове — една почти груба простота: няма да се отделя от Айрин, докато тя седнеше във файтона, и щеше да се качи веднага след нея.

Но когато стигнаха при файтона, Айрин не се качи, а отиде да погали коня. Дарти не владееше в този миг достатъчно краката си, за да я последва. Тя милваше коня по муцуната и, което беше по-лошо — Босини беше до нея. Тя се обърна и му каза нещо; говореше тихо, но Дарти долови думите „онзи там“. Той застана упорито до стъпалото на файтона, за да я чака. Не беше вчерашен!

Тук, при светлината на уличната лампа, тоя мъж със среден ръст, доста пълен в бялата вечерна жилетка, с метнато на ръка светло пардесю, с алено цвете на бутониерата, със самоуверено, добродушно-нахално мургаво лице, представляваше неповторимо олицетворение на светски човек.