Сага за Форсайтови

Уинифред беше вече седнала в своя файтон. Дарти размишляваше, че Босини ще има да се наскучае там, ако не си отваря очите! Но внезапно някой го блъсна така, че едва не го събори. И гласът на Босини изсъска в ухото му:

— Аз ще придружа Айрин до вкъщи. Разбрано?

Дарти видя едно пребледняло от гняв лице и едни очи, които святкаха като очи на дива котка.

— Какво? — заекна той. — Какво? В никакъв случай! Ще придружите жена ми!

— Махайте се! — изсъска Босини. — Да не ви изхвърля веднага!

Дарти се сви; разбра, че този приятел не се шегува. Отдръпна се да даде път на Айрин, роклята й докосна нозете му. Босини се качи подир нея.

— Карай! — извика Пирата. Кочияшът шибна коня, който хукна веднага.

Дарти застана за миг като замаян; после се втурна към файтона на жена си и смогна да се покатери.

— Карай! — извика той на кочияша. — И не изпускай оня пред нас!

Настани се до жена си и започна да ругае. Когато най-после успя да се овладее, добави:

— Хубава каша забърка, като остави Пирата да я придружи до вкъщи; защо не се постара да го задържиш? Та той е луд по нея — и последният глупак може да разбере това!

Удави възраженията на Уинифред в нови призовавания на бога; и едва когато наближиха Барнс, той прекрати йеремиадите66, с които ругаеше нея, баща й, брат й, Айрин, Босини, Форсайтови, собствените си деца и проклинаше деня, когато се бе оженил.

Уинифред беше жена с характер и го остави да се наприказва, докато най-после млъкна намусен. Сърдитият му поглед не се отделяше от гърба на другия файтон, който летеше в мрака пред него като непостигнат блян.

За щастие не можеше да чуе пламенната молба на Босини, отприщена като порой от държането на светския човек; не можеше да види как Айрин потръпва, сякаш й отнемат дрехата, не можеше да види очите й, черни и тъжни като очи на убито дете. Не можеше да чуе как Босини я умолява, умолява, умолява я неспирно; не можеше да чуе тихия й плач, нито да види „жалкия, изгладнял нещастник“, докосващ смирено ръката й със страхопочитание и трепет.

Изпълнявайки безусловно нареждането, кочияшът на втория файтон спря на Монпелие Скуеър точно зад първия. Семейство Дарти видя как Босини скочи. Айрин слезе след него и избърза по стъпалата с наведена глава. Не можаха да видят дали се обърна да се сбогува с Босини.

Той мина покрай техния файтон и двамата съпрузи можаха да го видят много добре при светлината на уличната лампа. Лицето му беше изтерзано от дълбокото вълнение.

— Лека нощ, Босини! — извика Уинифред.

Той се сепна, свали шапка и побърза да отмине. Очевидно бе забравил за съществуването им.

— Видях ли лицето на този звяр? — попита Дарти. — Какво ти казах? Чудесни неща стават! — не пропусна той случая да я ухапе.

Така явно беше, че в първия файтон е имало обяснения, че Уинифред не посмя да защити теорията си. Само промълви:

— Нямам намерение да кажа нито дума. Не виждам смисъл да се раздрънква случката.

Дарти веднага се съгласи с това гледище; той смяташе Джеймс за личен резерват и не желаеше да го разтревожи с чужди неприятности.

— Съвсем правилно — съгласи се той; — нека Соумс си отваря очите. Има цялата възможност да го стори!

С тоя разговор съпрузите Дарти влязоха в своя дом на Грийн Стрийт, чийто наем се плащаше от Джеймс, и се приготвиха за заслужена почивка. Беше полунощ, а по това време никой Форсайт не беше по улиците, за да проследи скитанията на Босини; да го види как се връща и застава до оградата на градинката, по-далеко от светлината на уличната лампа; как стои в сянката на дърветата и наблюдава къщата, където бе изчезнала тази, за която беше готов да даде всичко на света, само да я зърне отново за миг… жената, която беше сега за него уханието на липите, смисълът на светлината и мрака, туптенето на собственото му сърце.

Главата на един Форсайт

Естествено е за един Форсайт да не съзнава, че е Форсайт; но Джолиън младши знаеше много добре, че е. Не го бе разбрал до момента на решителната стъпка, която го бе превърнала в парий. Оттогава това съзнание не го напускаше. Чувстваше го в семейния си живот, в отношенията със своята втора съпруга, у която нямаше нищо форсайтовско.

Той знаеше, че ако не притежаваше здрав усет за онова, което желае, и твърдост да държи на него, ако не чувстваше, че е лудост да пропилява нещо, което бе заплатил така скъпо — с други думи, ако нямаше „чувството за собственост“, никога не би я задържал (не би пожелал навярно нито за миг да я задържи) при всички парични затруднения, подхлъзвания и недоразумения през тия петнадесет години; никога не би я накарал да се омъжи за него след смъртта на първата му съпруга; никога не би изтърпял всичко това, не би се издигнал над него, уморен, но все пак усмихнат.

Той беше от ония хора, които седят с кръстосани крака в клетката на собствените си сърца като миниатюрни китайски идоли и се усмихват сами на себе си с недоверчива усмивка. Но тази невидима, вечна усмивка не личеше в постъпките му, които — като брадичката и характера му — бяха смесица от кротост и неотстъпчивост.