Сага за Форсайтови

Само се спогледаха някак виновно; не искаха да клюкарстват, да проявяват злонравие. Кой би желал такова нещо? И никой не продума пред чужди хора: неписаният закон ги заставяше да мълчат.

И по-късно научиха, че Джун и Джолиън старши са заминали на море.

Завел я бе в Бродстейрз61, който беше на мода, след като Ярмут бе загубил чара си, въпреки противоположното мислене на Никълъс. А никой Форсайт не отиваше на море, ако не е сигурен, че ще диша срещу парите си толкова въздух, че за една седмица да не се разболее от жлъчка. Фаталната аристократична наклонност на първия Форсайт да се налива с мадейра бе оставила у потомците му несъмнено предразположение към нея.

И така, Джун отиде на море. А семейството зачака по-нататъшното развитие на събитията; не можеше да стори нищо друго.

Но докъде… докъде бяха стигнали „ония двамата“? Докъде щяха да стигнат? И дали изобщо възнамеряваха да стигнат? Едва ли щеше да излезе нещо от тая работа, защото и двамата нямаха пари. Най-много един флирт, който ще свърши с време както всички подобни увлечения.

Сестрата на Соумс, Уинифред Дарти, всмукала заедно с полъха на Мейфеър — тя живееше на Грийнс Стрийт — по-модни разбирания за брачните отношения от ония, приети в Ледброк гроув, се надсмиваше над предположението, че има нещо сериозно. „Малката“ — Айрин беше по-висока от нея, но за да се знае, че Форсайтови са нещо по-ценно, тя си бе останала „малката“ — се отегчаваше. Защо да не се позабавлява? Соумс беше доста скучен, а мистър Босини… само онзи шут Джордж можеше да го нарече… Пират… Всъщност според Уинифред той беше много шик.

Тази преценка — че Босини е шик — предизвика сензация. Но не убеди никого. Готови бяха да се съгласят, че е донякъде „хубав“, но да наречеш шик човек с такива изпъкнали скули, странни очи и мека шапка — това беше само нов пример на екстравагантно тичане на Уинифред подир модното.

В онова прочуто лято, когато екстравагантността беше на мода, самата земя беше екстравагантна, кестените бяха обсипани с цветове, а цветята разливаха ухания както никога досега; във всяка градина се разпукваха рози, а по небето нощем не оставаше място за звездите; всеки ден, от сутрин до вечер, слънцето в златна броня полюшваше над парка своя меден щит, а хората вършеха необичайни неща — обядваха и вечеряха на открито. Невиждана върволицата от файтони и карети трополеше по мостовете над блесналата река и отнасяше висшата буржоазия към раззелененото великолепие на Буши, Ричмънд, Кю62 и Хемтън коурт63. Почти всяко семейство, което претендираше да е от класата с карети, се разходи поне веднъж тази година под дивите кестени в Буши или под испанските кестени на Ричмънд парк. Минаваха плавно, сред облак прах, вдигнат от собствените им карети, поглеждаха превзето клонестите рога на едрите мудни елени, надничащи от папратовата горичка, която обещаваше да бъде наесен неповторимо убежище за влюбените, а когато упойващото ухание на кестените и папратта лъхваше от време на време съвсем наблизо, те си казваха: „Какъв особен аромат, нали?“

И липите тая година бяха необикновени, с меден цвят. Към залез слънце те разливаха из лондонските площади ухание, по-сладостно от меда, събран от цветовете им… Ухание, пробуждащо неотразим копнеж в сърцата на Форсайтовци и подобни им, когато след вечеря отиваха на хлад в градините, достъпни само за тях.

С този копнеж те блуждаеха във вечерната дрезгавина сред смътните очертания на цветните лехи, отминаваха, сякаш техните любими ги очакваха… очакваха часа, когато под сянката на клоните ще угасне и последният зрак.

Някакво неосъзнато съчувствие, пробудено от дъха на липите, някакво сестринско желание да провери лично, да докаже правотата на твърдението си, че „няма нищо сериозно“, или може би непреодолим копнеж да се разходи и тя това лято до Ричмънд, накара майката на малките Дарти (Публиус, Имоджин, Мод и Бенедикт) да напише следното писмо на снаха си:

„30 юни

Мила Айрин,

Чух, че Соумс заминава утре вечер за Хенли64. Мисля, че ще бъде чудесно ние пък да отидем с малка компания до Ричмънд. Поканете, ако обичате, мистър Босини; аз ще поканя младия Флипард.

Емили (тя наричаше майка си Емили — така беше по-шик) ще ни даде каретата си. Ще дойда да ви взема с кавалера Ви в седем часа.

С любов

Сестра ви Уинифред Дарти“

Монтегю смята, че храната в „Корона и скиптър не е лоша.“

Малкото име на Дарти беше Мозес — Монтегю, но той беше известен само с второто — Монтегю; защото беше човек от доброто общество.

Намерението на Уинифред бе посрещнато от съдбата много по-зле, отколкото заслужаваше такъв добронамерен план. Най-напред младият Флипард отговори: