Сага за Форсайтови

Млада двойка се виеше кокетно на смени край него и раздвижваше неприятно въздуха. Франси бе застанала наблизо с поклонниците си. Разговаряха за любовта.

Зад себе си чу гласа на Роджър, който даваше на прислужницата някакво нареждане за вечерята. Всичко тук беше второразредно! Съжаляваше, че бе дошъл. Запитал бе Айрин дали има нужда от него, а тя бе отвърнала с усмивка, която го вбесяваше: „О, не!“

Защо бе дошъл? От петнадесет минути не я виждаше дори. Ето и Джордж, който идваше със своето злобно насмешливо изражение; не можеше вече да му се изплъзне.

— Видя ли Пирата? — започна всепризнатият волнодумец. — Готов за бой… остригал се и така нататък!

Соумс отвърна, че не го е видял, прекоси салона, излезе на балкона и загледа улицата.

Пристигаше карета със закъснели гости, а край вратата се навъртаха нетърпеливи зяпачи от лондонските улици — безделници, привлечени от светлини и музика; бледите им, извърнати нагоре лица стърчаха над черните и ръждивоцветни фигури с тъпо изражение, което дразнеше Соумс. Защо им позволяваха да скитат без работа, защо не ги разгонваше полицията?

Но полицаят не им обръщаше внимание; застанал бе разкрачен на червената площадка насред улицата със същото такова тъпо изражение под шлема.

През парапета на балкона Соумс гледаше как клоните на дърветата лъщят на уличните лампи и се огъват леко от ветреца. Над тях светеха отсрещните къщи като очи, загледани в безмълвния покой на парка, а над всичко — небето, прекрасното лондонско небе, осеяно с неизброимите отражения на безчет лампи, вплетен между звездите покров от човешки грижи и хрумвания, необятно огледало на величие и нищета, което нощ след нощ разстилаше кротката си насмешка над хиляди домове и градини, дворци и хижи, над форсайтовци, над полицаи и над търпеливи улични зяпачи.

Соумс се обърна и погледна от закритието си осветената зала. Навън беше хладно. Видя, че влизат нови гости — Джун и дядо й. Защо бяха закъснели? Спряха се до вратата. Изглеждаха уморени. Чудно наистина как чичо Джолиън бе излязъл толкова късно! Защо Джун не бе дошла с Айрин, както ставаше обикновено? И изведнъж си спомни, че от доста време вече не е виждал Джун.

Започна да я наблюдава нехайно и злобно, видя, че лицето й се промени: тя пребледня, сякаш ей сега ще припадне, после изведнъж се изчерви. Когато проследи погледа й, той забеляза жена си, влязла под ръка с Босини от оранжерията в дъното на салона. Тя бе вдигнала очи към архитекта — навярно отговаряше на някакъв въпрос, а той я гледаше съсредоточено. Соумс потърси отново Джун. Сложила ръка върху ръката на Джолиън старши, тя сякаш го молеше за нещо. Чичо му като че се изненада; после и двамата се обърнаха и си отидоха.

Музиката засвири отново — валс, и Соумс зачака, неподвижен като статуя зад прозореца; лицето му не трепваше, но вече беше без усмивка. След малко жена му и Босини минаха само на един ярд от тъмния балкон. Той усети уханието на нейните гардении, видя надигащата се гръд, копнежа в погледа й, полуотворените устни, изражението й… каквото не бе виждал досега. Те отминаха под бавния, плавен ритъм на валса, почти притиснати един до друг; Айрин вдигна за миг към Босини своя тъмен, мек поглед и го сведе отново.

Страшно пребледнял, Соумс се обърна с гръб към салона, облегна се на парапета и загледа площада; безделниците все още зяпаха осветените прозорци, полицаят също бе вдигнал глава, но Соумс не видя нищо. Една карета се приближи към входа, двама души се качиха в нея и той потегли…

Тази вечер Джун и Джолиън старши бяха седнали да вечерят в обичайното време. Девойката беше с обикновена рокля с висока яка; Джолиън старши също не беше официално облекло.

На закуска тя бе споменала за бала у чичо Роджър; искало й се да отиде, но сглупила, че не помолила някого да я заведе. А сега било вече късно.

Джолиън старши бе вдигнал проницателните си очи. Джун ходеше на балове, разбира се, с Айрин! Той впи преднамерен поглед във внучката си и запита:

— А защо не отидеш с Айрин?

Не, Джун не искала да безпокои Айрин; щяла да отиде само ако… дядо й няма нищо против да я придружи поне веднъж… съвсем за кратко!…

При нейното така умолително и унило изражение Джолиън старши се съгласи, макар че поръмжа. Не разбираше защо й е хрумнало да ходи на тоя бал, който ще бъде някаква жалка глупост и съвсем не е за нея! На нея й трябва морски въздух и, щом мине общото събрание на Златодобивната концесия, ще я заведе на море. Не иска ли? Но така съвсем ще се изтощи! Той я погледна скришом, с тъга, и продължи да закусва.

Джун излезе рано и заскита неспокойно в жегата. Дребничка, лека, така нехайна напоследък, тя изглеждаше днес пламнала. Купи си цветя. Искаше… решила бе да бъде хубава. Щеше да иде там! Знаеше, че е получила покана. Ще му покаже, че не иска и да знае. Но дълбоко в душата си бе решила тая вечер да го възпре. Прибра се поруменяла, а по време на обяда не престана да говори оживено; и Джолиън старши бе заблуден.