Сага за Форсайтови

— Отдавна забелязах — продължи Франси. — Страшно е остарял.

Джули поклати глава, лицето й беше все още подпухнало.

— Горкият Джолиън! — каза тя. — Някой трябва да се погрижи за него.

Ново мълчание; после петимата гости си тръгнаха едновременно, сякаш всеки от тях се боеше да не се заседи повече от другите.

Мисис Смол, леля Естер и котаракът бяха останали отново сами, когато далечно разтваряне на врата възвести идването на Тимоти.

Вечерта, когато леля Естер се прибра да спи в задната спалня, която се заемаше по-рано от леля Джули (преди да се премести в спалнята на леля Ан), вратата се отвори и мисис Смол влезе в розово боне и със свещ в ръка.

— Естер! — извика тя. — Естер!

Чаршафът на леля Естер леко прошумоля.

— Естер — повтори леля Джули, за да се увери, че я е събудила. — Много съм разтревожена за горкия Джолиън. Как мислиш — леля Джули наблегна на думата, — какво трябва да се направи?

Леля Естер отново прошумя с чаршафа, после се чу умолителния й глас:

— Да се направи ли? Отде да знам какво?

Леля Джули си тръгна доволна и се погрижи да затвори внимателно, за да не безпокои милата Естер, но изтърва дръжката и вратата се хлопна с трясък.

Като се върна в стаята, тя застана до прозореца и през една пролука между муселинените завеси, плътно събрани, за да не се вижда нищо отвън, загледа луната, изгряла над дърветата в градината. С намусено кръгло лице под розовата шапчица и с овлажнели очи, тя мислеше за „милия Джолиън“, така остарял и самотен, мислеше как ще му помогне и как той ще я обикне, както никой не бе я обичал… след като бедният Септимус бе починал.

Бал у Роджър

Къщата на Роджър на Принсес гардън беше блестящо осветена. Безброй восъчни свещи горяха в кристалните полилеи, а паркетът на дългата двойна гостна отразяваше тия съзвездия. Залата изглеждаше действително просторна, след като цялата мебелировка беше изнесена на горния етаж, а около стените бяха наредени чудновати културни придобивки, наречени „бални“ столове.

В един отдалечен ъгъл, заграден с палми, се виждаше пианино, а на нотната поставка беше разгърнат „Кенсингтънски валс“

Роджър се бе противопоставил да взимат оркестър. Не разбираше защо им е оркестър; не желаеше да прави такъв разход, и толкова! Франси (майка й, която Роджър отдавна бе успял да доведе до хронична диспепсия, лягаше в такива случаи на легло) бе принудена да се задоволи — извън пианото — с един младеж, който свиреше на кларнет, но нареди палмите така, че всеки, който не се заглеждаше много-много, можеше да предположи, че там се крият няколко души музиканти. Решила бе да им каже да свирят по-силно — от кларнет можеше да се получи хубава музика, стига човек да вложи малко душа.

Според културния американски израз тя „приключи“ най-после да се лута из уморителния лабиринт на разни подменяния и приспособявания, през които трябваше да мине, за да съчетае един моден прием с разумната пестеливост на Форсайтови. Слабичка, но блестяща в своята царевичножълта рокля с много тюл по раменете, тя обикаляше салона, като си слагаше ръкавиците и проверяваше дали всичко е наред.

С наетия за случая иконом (защото у Роджър имаше само прислужнички) заговори за виното. Разбрал ли бе, че мистър Форсайт желае да се извадят една дузина бутилки от шампанското на Уайтли? Ако шампанското се свърши (малко вероятно, защото повечето дами ще пият вода), но ако се свърши, има и една купа с боле60… ще трябва да се оправя някак с нея.

Неприятно беше да се казва това на един иконом — просто унизително: но какво да прави при такъв баща? След като я отрови, докато траеха приготовленията за бала, Роджър щеше да слезе най-после свеж, с изпъкнало чело, щеше да се държи така, сякаш починът за бала е негов: ще се усмихва, ще придружи най-хубавата дама на вечерта, а в два часа, тъкмо когато танците ще бъдат в разгара си, ще се промъкне незабелязано при музикантите, ще им каже да изсвирят „Боже, пази кралицата“ и ще си отиде.

Именно на това се надяваше и Франси — че той ще се умори и ще иде да спи.

Три-четири предани приятелки, дошли отрано да помагат на Франси, закусваха заедно с нея в една необитавана стаичка на горния етаж с набързо поднесени чай и студено пиле; музикантите бяха изпратени да вечерят в клуба на Юстас: трябваше здраво да се нахранят.

Точно в девет пристигна мисис Смол, сама. Тя извини старателно Тимоти, но не спомена нито дума за леля Естер, която бе казала в последната минута, че не иска да си разваля спокойствието. Франси посрещна леля си сърдечно, настани я на едно „бално столче“ и я остави, надута и самотна в бледолилавата копринена рокля — първата цветна дреха, която обличаше след смъртта на леля Ан.