Сага за Форсайтови

Преданите приятелки слязоха от стаите си, всички като по магия в рокли с различен цвят, но еднакво богато украсени с тюл на раменете и гърдите — защото всички — като по нарочен избор — бяха много слаби. Представиха ги на мисис Смол. Всяка поговори с нея няколко секунди, после всички се събраха и започнаха да си шушукат, да навиват програмите си и да поглеждат скришом към вратата, откъдето щяха да се появят кавалерите.

Синовете на Никълъс пристигнаха заедно и, както винаги, точно — такава беше модата на Ладброк гроув; веднага след тях дойдоха Юстас и неговите хора, намусени и умирисани на тютюн.

Един след друг пристигнаха и трима-четирима поклонници на Франси; тя бе накарала всеки от тях да й обещае, че ще дойде пръв. Всички бяха избръснати и оживени, с особеното младежко оживление, нахлуло неотдавна в Кенсингтън; никой не изглеждаше раздразнен от присъствието на останалите; всички бяха с разкошни вратовръзки, бели жилетки и чорапи с багети. Всеки бе скрил кърпичка в маншета си. Движеха се шумно, бронирани с професионална веселост, сякаш са дошли да вършат подвизи. Вместо да спазват традиционното тържествено изражение на танцуващ „англичанин“, те се движеха свободно, очарователно, мило, подскачаха, увличаха в бърз вихър партньорките си, без да следват педантично ритъма на музиката.

На другите танцьори гледаха почти презрително. Те бяха веселата команда, героите на стотици кенсингтънски „вечеринки“; само от тях можеше да се очакват подходящо държание, усмивка и стъпка.

След това нахлу пороят. Придружаващите възрастни се оттеглиха към стената срещу входа, а чевръстата младеж се вля във вихъра не големия салон.

Кавалерите бяха малко, та непоканените девойки гледаха с особената, трогателна, търпелива и възкисела усмивка, която сякаш казваше: „О, не ме заблуждавайте! Зная, че не идвате за мен. Не мога да очаквам такова нещо!“ А Франси молеше някой от своите поклонници или от най-младите: „Направете ми сега удоволствие — елате да ви представя на мис Пинк: много мила девойка!“ Завеждаше го и казваше: „Мис Пинк — мистър Гатъркоул. Можете ли да му отделите един танц?“ Мис Пинк се усмихваше пресилено, поизчервяваше се, отговаряше: „Струва ми се, че ще мога.“, закриваше празната карта и записваше избрания от него танц, като произнасяше с любов всяка буква.

Но щом младежът промърморваше, че е горещо, и отминеше, тя изпадаше отново във своето безнадеждно очакване, с търпелива възкисела усмивка.

Майките си вееха бавно с ветрилата и наблюдаваха дъщерите си с очи, изразяващи само загриженост за сполуките на тия дъщери. Имаше ли значение, че самите те седяха с часове, уморени до смърт, в мълчание или кратки разговори, щом девойките се забавляваха? О! Те се усмихваха, но очите им пронизваха като поглед на на разсърден лебед; искаше им се да дръпнат младия Гатъркоул за широкия моден панталон и да завлекат при дъщерите си тоя нахалник!

Всички жестокости, цялата суровост на живота, неговите патос и неравенство, съмнението, самозабравата и търпението — всичко беше налице тук, на бойното поле в кенсингтънския бален салон.

Влюбените — не особената порода, към която принадлежаха поклонниците на Франси, а обикновените влюбени — тръпнеха, изчервяваха се, търсеха да се срещнат и докоснат сред вихъра на танците, танцуваха от време на време заедно и смайваха наблюдателя със светналите си очи.

Точно в десет часа пристигна семейството на Джеймс — Емили, Рейчъл, Уинифред (без Дарти, защото при по-раншен случай бе пил прекалено много шампанско у Роджър) и най-малката, Сисили, която се явяваше за пръв път в обществото; след тях, с файтона на бащата, у когото бяха вечеряли, дойдоха Соумс и Айрин.

Дамите бяха само с презрамки — без никакъв тюл, — доказвайки веднага с това по-смело разголване, че идват от по-модните квартали на парка.

Без да докосне някого от танцуващите, Соумс се промъкна до стената. И се задоволи да наблюдава, защитен зад бледата си усмивка. Валс подир валс започваше и свършваше, двойка след двойка отминаваха край него — с усмивка, със смях, с бегло дочита дума; със стиснати устни и поглед, търсещ някого в салона; или с безгласна полуусмивка, впили очи един в друг. Празнично ухание на цветя, коси и любими парфюми се разнасяше на задушливи талази в топлата лятна нощ.

Мълчалив, презрително усмихнат, Соумс сякаш не забелязваше нищо; но от време на време очите му намираха, каквото търсеха, втренчваха се в една точка от подвижното множество и усмивката изчезваше от устните му.

Той не танцуваше с никоя дама. Някои гости танцуваха с жените си; но неговото чувство за „стил“ не му позволяваше да танцува с Айрин след женитбата им, а какво му струваше това, само форсайтовският бог би могъл да каже.

Тя минаваше, в танц с други кавалери; роклята с цвета на ирис се развяваше около нозете й. Танцуваше добре; дотегна му да слуша жените да повтарят с кисела усмивка: „Колко хубаво танцува жена ви, мистър Форсайт… удоволствие е да я гледаш!“ Дотегна му да им отговаря, като ги поглежда косо: „Така ли мислите?“