Сага за Форсайтови

Суидин не намираше нищо смешно в случая и ненавиждаше хората, които се смеят на нещо, което според него не е смешно. Освен това ненавиждаше Юфимия и я споменаваше само така: „Дъщерята на Ник, как й беше името… оная, бледата ли?“ А без малко не й бе станал кръстник… Щял да стане всъщност, но се противопоставил категорично на чуждото име. Пък и не обичаше да става кръстник.

Той се обърна с достойнство към Франси:

— Прекрасен ден за… това годишно време.

Но Юфимия, която знаеше много добре, че е отказал да й стане кръстник, се наведе към леля Естер и започна да разправя как видяла Айрин — мисис Соумс — в универсалния магазин.

— Соумс ли беше с нея? — попита леля Естер, на която мисис Смол не бе успяла да разправи случая.

— Соумс ли? Не, разбира се!

— Нима беше тръгнала сама из града?

— О, не беше сама — мистър Босини беше с нея. Беше безукорно облечена.

Щом чу името на Айрин, Суидин стрелна строго Юфимия, която не беше никога безукорна, поне що се отнася до облеклото, и каза:

— Облечена е била, както подобава на истинска дама! На човек да му е драго да я гледа!

В същи я миг съобщиха за Джеймс и дъщерите му. Дарти, който искаше да се почерпи, се измъкна под предлог, че има уговорен час със зъболекаря, слезе при Мраморната арка, нае си файтон и вече седеше до прозореца на своя клуб Пикадили.

Жена му, разказа той на приятелите си, искала да го води на гости. Но да извинява… На гости! Хм, как не!

Повика сервитьора и му поръча да разбере кой е спечелил надбягването в 4,30. Каза, че е уморен като куче, и това беше съвсем вярно; цял следобед бе придружавал жена си по разни „зрелища“. Най-после се отърва. Човек трябва да има и личен живот.

В тоя миг, поглеждайки от еркерния прозорец — той обичаше това място, откъдето можеше да вижда всичко, — за нещастие или, може би, за щастие, очите му се спряха случайно върху Соумс, който пресичаше предпазливо откъм Грийн парк, с очевидно намерение да влезе в клуба, защото и той принадлежеше към „Айсиъм“

Дарти скочи веднага, грабна чашата си, промърмори нещо за „надбягването в 4,30“ и бързо се оттегли в стаята на картоиграчите, където Соумс никога не влизаше. Тук, съвършено сам в полуосветеното помещение, той стоя до седем и половина, уверен, че дотогава Соумс положително ще си отиде.

Не бива — повтаряше си той всеки път, щом усетеше да го обзема изкушението да се присъедини към клюкарите край еркерния прозорец, — в никакъв случай не бива сега, когато финансите му са толкова зле, а „старият“ (Джеймс) бе станал още по-недостъпен след историята с петролните акции (в която Дарти нямаше никаква вина), да си разваля отношенията с Уинифред.

Ако Соумс го види в клуба, тя щеше непременно да научи, че не е ходил на никакъв зъболекар. Той не знаеше друго семейство, дето новините да се научават така бързо. Смръщил мургавото си лице, кръстосал крака в карираните си панталони, със святкащи в полумрака лачени обувки, той седеше неспокоен между две маси със зелено сукно, хапеше показалеца си и се чудеше откъде ще може да намери пари, ако Еротик не спечели купата „Ланкашир“.

Мислите му се насочиха мрачно към Форсайтови. Каква пасмина бяха! Нищо не можеше да измъкнеш от тях… или, най-малкото, е страшно мъчно да измъкнеш! Така трепереха за парите си; пък и ни един не бе спортсмен между тях освен, може би, Джордж. Оня приятел Соумс например може да получи удар, ако се опиташ да му поискаш назаем десет лири, или, ако не получи удар, ще те погледне с високомерната си усмивка, сякаш си пропаднал човек, щом нямаш пари.

А жена му! Устата на Дарти неволно се напълни със слюнка. Опитал се бе да бъде любезен със нея — кой не ще поиска да бъде любезен с хубава снаха! — но, дявол да го вземе, ако тая… (той употреби един неприличен израз) бе пожелала поне да му продума… Гледаше го, сякаш е някаква измет. А сигурно я биваше за много работи — готов бе да се обзаложи за това. Познаваше жените: такива очи и такава снага не стоят мирни, както оня приятел Соумс скоро ще разбере, ако има нещо вярно в слуховете за Пиратчето.

Дарти стана, обиколи стаята, спря се пред мраморната камина и остана дълго там да съзерцава лицето си в огледалото. Както у много мъже от тоя тип, това лице с напомадени тъмни мустаци и елегантни малки бакенбарди изглеждаше, като че е било потопено в ленено масло. Потърка възгърбавичкия си дебеличък нос и усети загрижено, че там се показва някаква пъпка.

А в това време Джолиън старши бе намерил един свободен стол в удобната гостна на Тимоти. Явно бе, че появата му пречеше на разговора, защото изведнъж се бе установило пълно и неловко мълчание. Само леля Джули, с всеизвестната си любезност, побърза да възстанови естественото държане.

— Да, Джолиън — започна тя, — току-що приказвахме, че отдавна не си идвал, но няма защо да се извиняваш. Зает си навярно? Джеймс ни разправяше какво неспокойно лято…

— Така ли? — прекъсна я Джолиън старши и погледна студено Джеймс. — Нямаше да е никак неспокойно, ако хората не се месят в чуждите работи.