Сага за Форсайтови

— Преди да се оженим, ти ми обеща да ми върнеш свободата, ако бракът ни не бъде сполучлив. Сполучлив ли е?

Соумс се намръщи.

— Сполучлив! — заекна той. — Щеше да е сполучлив, ако се държеше както трябва.

— Опитах се — каза Айрин. — Ще ми върнеш ли свободата?

Соумс изви глава. Тайно разтревожен, потърси убежище в избухването.

— Да ти върна свободата ли? Не знаеш какво говориш! Да ти върна свободата! Как мога да ти върна свободата? Та ние сме женени, нали? Какви са тия приказки тогава? За бога, да не говорим глупости! Сложи си шапката и да вървим в парка!

— Няма да ми върнеш свободата, така ли?

Той усети странния й трогателен поглед.

— Да ти върна свободата? А какво ще правиш, ако се съглася? Ти нямаш пари!

— Ще се оправя някак.

Той мина няколко пъти напред-назад из стаята; после се спря пред нея:

— Разбери веднъж завинаги, не искам да чувам такова нещо! Иди и си сложи шапката!

Тя не помръдна.

— Навярно — каза Соумс — не искаш да пропуснеш Босини, ако дойде.

Излязоха.

В парка бе минал оня пъстър час от следобеда, когато чужденците и другите сантиментални личности се разхождат в карети, според модата; подходящият, пристоен час за разходка бе настъпил и почти отминал, когато Соумс и Айрин седнаха под статуята на Ахил67.

Отдавна не бе идвал с нея в парка. Това беше една от отминалите вече радости на първите две години от брачния им живот, когато най-голямата му, макар и скрита гордост беше да се чувства пред целия Лондон собственик на тази прелестна жена. Колко следобеди бе седял той край нея, елегантен, със светлосиви ръкавици, с лека, високомерна усмивка, като кимваше на познати от време на време и сваляше шапка!

Той беше пак със светлосиви ръкавици и насмешлива усмивка на устните, но къде беше някогашното чувство в сърцето?

Пейките се опразваха бързо, а той продължаваше да я държи тук, мълчалива и бледа, сякаш й налагаше тайно наказание. Направи веднъж-дваж някоя забележка; тя само навеждаше глава или отговаряше „да“ с уморена усмивка.

Един мъж вървеше така бързо покрай оградата, че хората се обръщаха да го гледат.

— Виж онова муле! — каза Соумс. — Само луд може да бърза така в тая жега!

Погледна я; тя се бе обърнала изведнъж.

— О! — каза Соумс. — Та това е нашият приятел Пирата!

Остана неподвижен, презрително усмихнат; усещаше, че Айрин също не мръдва и не се усмихва.

„Дали ще му кимне?“ — помисли си той…

Но тя не кимна.

Босини стигна до края на оградата и тръгна между столовете като хрътка. Видя ги, спря се изведнъж и свали шапка.

Все така усмихнат, Соумс също свали своята.

Босини се приближи страшно уморен, като човек след тежко физическо усилие; по челото му се стичаха капки пот, а усмивката на Соумс сякаш казваше: „Тежки часове си изкарал, приятелю!…“

— О, и вие ли сте в парка? — запита той. — А ние мислехме, че презирате такива празни занимания.

Босини сякаш не го чу; отговорът му беше към Айрин:

— Бях у вас, надявах се да ви намеря там.

Някой потупа Соумс по гърба и го заприказва; докато разменяше през рамо две-три най-незначителни думи, той пропусна отговора на Айрин, но в същото време реши.

— Тъкмо се прибираме — каза той на Босини; — елате да вечеряме у нас.

В поканата му прозвучаха странно предизвикателство и, още по-странно, вълнение. „Не можеш да ме измамиш — казваха сякаш изражението и гласът му, — но виждаш ли… аз имам доверие в теб… не се страхувам!“

Тръгнаха заедно към Монпелие Скуеър; Айрин беше между двамата. В многолюдните улици Соумс минаваше напред. Не се вслушваше в разговора им; странно решение да проявява доверие ръководеше дори несъзнателното му поведение. Той си казваше като картоиграч: „Не смея да изоставя тая карта… трябва да опитам и нея, каквото и да ми донесе. Нямам кой знае колко възможности“

Облече се бавно. Чу я да излиза от стаята си, да слиза по стълбите и цели пет минути още се въртя в своята гардеробна. После тръгна към долния етаж, като затръшна умишлено вратата, за да ги предупреди, че идва. Намери ги застанали до камината: може би са разговаряли, може би — не можеше да разбере.

През цялата вечер игра ролята си в тази комедия — много по-дружелюбен към госта от всеки друг път; когато най-после Босини си тръгваше, му каза:

— Елате пак, и то по-скоро; Айрин обича да разговаря с вас за къщата!

В гласа му звучаха отново странното предизвикателство и още по-странното вълнение; но ръката му беше студена като лед.

Верен на решението си, отвърна глава, докато те се сбогуваха; не погледна жена си когато, застанала под висящата лампа, тя пожела на госта лека нощ… Не погледна златистата коса, която блестеше под светлината, нито усмихнатите тъжни устни, нито израза в очите на Босини, който я гледаше, както куче гледа своя господар.

И си легна уверен, че Босини е влюбен в жена му.

Лятната вечер беше задушна, толкова задушна и тиха, че през широко отворените прозорци нахлуваше само още по-тежка задуха. Той лежа така с часове, заслушан в дишането на жена си.

Тя можеше да спи, а той трябваше да лежи буден. И докато лежа буден, затвърди решението си да играе ролята на спокоен и доверчив съпруг.