Сага за Форсайтови

Не, продължи Джун, тя не иска и да знае; какво им влиза в работата на хората? Само едно би желала… и, както бе притиснала буза до коляното му, Джолиън старши разбра изведнъж, че това „едно“ не е дреболия. Ако ще купува къща извън града, не би ли желал… да я зарадва… да купи великолепната къща на Соумс на Робин Хил? Тя беше вече готова. Беше безусловно прекрасна, а никой нямаше да живее в нея. Толкова щастливи ще бъдат там!

Джолиън старши трепна изведнъж. Нима Собственика нямаше да живее в новата къща? Напоследък наричаше Соумс с това прозвище.

Не, отвърна Джун; няма да живее там. Знаеше, че няма!

Откъде знае?

Не можеше да му каже, но знаеше. Съвсем положително! Никаква вероятност нямаше Соумс да отиде там; обстоятелствата се бяха променили! Думите на Айрин още звучаха в ушите й: „Аз напуснах Сосм! Къде бих могла да отида?“

Но Джун премълча това.

Само да се съгласи дядо й да я купи и да заплати жалкия иск, който Соумс не би трябвало да предявява към Фил! Така ще бъде най-добре за всичко и всички… всичко ще се оправи!

Джун прилепи и притисна устни до челото му.

Но Джолиън старши се освободи от ласката с съсредоточеното изражение, което възприемаше, щом трябваше да обмисля делови въпрос. Какво иска да каже Джун, запита той. Тук се крие нещо… Виждала ли се е с Босини?

— Не — отвърна Джун, — но бях у дома му.

— Била си у дома му? С кого?

Джун го погледна твърдо.

— Сама. Той загуби делото. Не ме интересува редно ли съм постъпила, или не. Искам да му помогна; и ще му помогна!

— Видя ли го? — запита отново Джолиън старши.

Погледът му пронизваше очите на девойката, за да стигне сякаш до самата й душа.

— Не — отвърна повторно Джун. — Той не беше в къщи. Почаках го, но не дойде.

Джолиън старши се отпусна с облекчение. Тя бе станала и го гледаше отвисоко; така крехка, лека, млада, а така непоколебима и решителна; при все че беше разстроен и недоволен, не можеше да отклони този втренчен поглед само като се намуси. Овладя го чувство, че е победен, че е изтървал поводите, че е стар и уморен.

— Ох! — каза той. — Виждам, че ще си навлечеш някоя беда. Искаш всичко да става по твоему!

После, обзет от своите пристъпи на философствуване, добави:

— Такава се роди, такава ще си останеш докрай!

И този, който в деловите си отношения с бизнесмени, управителни съвети, всякакви Форсайтови и не Форсайтови бе налагал винаги волята си, погледна тъжно своята непреклонна внучка… защото долавяше в нея това качество, което подсъзнателно ценеше повече от всичко.

— Знаеш ли какво разправят хората? — запита бавно.

Джун се изчерви.

— Да… Не. Зная… И не зная… и все ми е едно! — тупна с крак тя.

— Виждам — забеляза Джолиън старши, като сведе очи, — че ще го вземеш, дори да е умрял!

Последва дълго мълчание, преди да заговори отново.

— Но колкото да купя тази къща… не знаеш какво приказваш!

Джун каза, че знае. Знае, че дядо й може да я купи, стига да иска. Трябва само да заплати цената.

— Цената! Но ти не знаеш цената. Аз не искам да се срещна със Соумс… не искам да имам вече нищо общо с тоя момък.

— И не е необходимо: можеш да се отнесеш до чичо Джеймс. Ако не можеш да купиш къщата, ще заплатиш ли поне иска по делото? Зная, че Фил трябва да е в страшно затруднение… видях. Можеш да изплатиш задължението му от моите пари!

Насмешливо пламъче блесна в очите на Джолиън старши.

— Да го изплатя от твоите пари? Чудесно разрешение! А какво ще правиш ти, мила, без пари?

Но мисълта да изтръгне къщата от ръцете на Джеймс и сина му започна неустоимо да го завладява. Той бе чул на Форсайтовата борса много приказки, много, може би неверни, похвали за тази къща. Била прекалено „артистична“, но на прекрасно място. Да отнеме на Собственика онова, на което той бе отдал сърцето си, щеше да бъде окончателна победа над Джеймс, реално доказателство, че ще направи собственик своя Джо, ще му върне и осигури подобаващото място, ще плати веднъж завинаги на ония, които си бяха позволили да се отнесат към сина му като към жалък, безимотен парий.

Ще помисля, ще помисля! Може и нищо да не излезе, защото нямаше намерение да плаща луди пари; но ако е възможно да купи тая къща, защо не — ще я купи!

И още по-дълбоко в себе си осъзна, че няма да откаже на Джун.

Но не се издаде. Каза само, че ще помисли.

Краят на Босини

Джолиън старши не обичаше прибързаните решения, вероятно би продължил да обмисля дали да купи къщата на Робин Хил, ако лицето на Джун не му подсказваше, че не ще има мир, докато не започне да действа.

На закуската на другата заран тя попита за колко часа да поръча каретата.

— Екипажът ли? — престори се той, че не разбира. — Защо? Аз няма да излизам.

— Ако не излезеш рано — отвърна тя, — няма да намериш чичо Джеймс, преди да е отишъл в Сити.

— Джеймс ли? За какво ми е чичо ти Джеймс?

— За къщата — отвърна Джун с такъв тон, че не можеше да се преструва на неразбиращ.

— Не съм решил още — каза той.

— А трябваше да решиш! Трябва! Ох, дядо… помисли за мен!