После тръгна бавно подир другите по стълбите, като се подпираше на чадъра си и се спираше за миг да си поеме дъх. Инспекторът каза:
— Ето моргата, сър. Но не бързайте.
В голата стая с бели стени, дето само един слънчев лъч бе проникнал отнякъде до безукорно чистия под, лежеше покрито с чаршаф тяло. С огромната си уверена ръка инспекторът отметна чаршафа. Едно незрящо лице загледа нагоре към тях, а от двете страни на това незрящо, предизвикателно лице тримата Форсайтови гледаха втренчено надолу; скрити вълнения, страхове и страдание, присъщи на всекиго от тримата, се надигаха и спускаха като прилив и отлив на живота, от чиито вълни тия бели стени отделяха завинаги Босини.
А естествената склонност, особена основна пружина, която движеше всекиго от тях и го правеше напълно и неизменно различен от всяко друго човешко същество, ги тласкаше и към най-различни мисли. Далеко и все пак неуловимо близо до другите, всеки стоеше сега сам пред смъртта, безмълвен, с наведени очи.
Инспекторът запита тихо:
— Установявате ли самоличността на господина, сър?
Джолиън старши вдигна глава и кимна. Погледна брат си отсреща — тоя дълъг, мършав мъж с тъмночервено лице и измъчени сиви очи, втренчени замислено в покойника; погледна Соумс, бледен и неподвижен до баща си. И цялата му неприязън към двамата изчезна като дим пред белия образ на смъртта. Отде идваше, как идваше тя… смъртта? Внезапен край на всичко досегашно, сляпо тръгване по пътека, отвеждаща… къде? Внезапно угасване на плама! Тежък, безмилостен валяк, под който трябва всички да минат, без да сведат своя ясен и смел поглед! Колко дебни и нищожни мушици са те! По лицето на Джолиън старши пробягна изведнъж насмешка: Соумс се измъкна безшумно, като прошепна нещо на инспектора.
След това и Джеймс вдигна неочаквано глава. В недоверчивия му смутен поглед се долавяше странен зов: „Знам, че не мога да се сравнявам с теб.“ Потърси кърпичката, изтри чело, наведе се тъжно и неловко към покойника, обърна се и побърза да излезе.
Джолиън старши остана неподвижен — като самата смърт, — втренчил поглед в мъртвеца. Кой би могъл да каже за какво мислеше? За себе си ли, за времето, когато косите му бяха кестеняви, като косите на мъртвия младеж пред него? За себе си ли, когато току-що започваше борбата; борбата, свършила за този младеж почти преди да започне? За внучката си ли с разбитите надежди? За другата жена ли? За това ли колко необичайно и тъжно беше всичко? За неуловимата и горчива ирония на тоя край? Справедливост ли? Нямаше справедливост за човека, който винаги се лута в мрака!
Или може би мислеше със своята философия: „По-добре е да се махнеш! Да свършиш като своя нещастен младеж…“
Някой докосна рамото му.
Една сълза овлажни ресниците му.
— Да — каза той. — Безполезен съм тук. По-добре да си вървя. А ти ела по-бързо в къщи, Джо.
И излезе с наведена глава.
Сега дойде ред на Джолиън младши да застане пред мъртвеца; а около него му се стори, че вижда всички Форсайтови — бездиханни, повалени по очи. Ударът беше се стоварил прекалено бързо.
Силите, стаени във всяка трагедия, неотразимите сили, които достигат въпреки всички препятствия своята жалка цел, се бяха срещнали и слели с гръм, сразили бяха жертвата и повалили всичко около нея.
Така поне си ги представяше Джолиън младши: проснати ничком около тялото на Босини.
Помоли инспектора да му разкаже станалото. Като човек, комуто не всеки ден се пада такъв случай, полицаят разправи отново всичко, което знаеше.
— Но тук, сър, има и нещо друго — добави той. — Според мен, не е самоубийство, но не е и обикновена злополука. По вероятно е, че този човек е бил страшно разстроен и не е забелязвал нищо наоколо си. Може би вие бихте могли да ни дадете някои осветления по тия неща.
Извади от джоба си малко пакетче, сложи го на масата и разгърна внимателно една дамска кърпичка, забодена с карфица от дубле, чийто камък беше паднал от гнездото си. Дъх на изсъхнали виолетки лъхна Джо.
— Намерени са в горния му джоб — каза инспекторът. — Инициалът беше изрязан.
Джолиън младши отвърна със запъване:
— Съжалявам, че не мога да ви помогна.
Но в съзнанието му оживя веднага лицето, което се бе озарило от вълнение и радост при появата на Босини! За нея той мислеше повече, отколкото за собствената си дъщеря, отколкото за всички други… за жената с мекия тъмен поглед, с нежното покорно лице, което чакаше мъртвеца, чакаше го може би и в тоя миг, безмълвна и търпелива в слънчевия кът.
Той тръгна тъжно от болницата към дома на баща си и мислеше как тази смърт ще разпръсне Форсайтовия род. Ударът се бе плъзнал под защитните прегради и бе стигнал самата сърцевина на ствола. Те ще процъфтяват привидно и занапред, ще парадират дръзко пред целия Лондон, но стволът беше мъртъв, поразен от същата искра, която беше сразила и Босини. Ще го заместят млади издънки — нови пазители на собственическия инстинкт.
„Здрава форсайтовска гора! — помисли Джолиън младши. — Най-якият стълб на нашата страна!“