Читаем Сага за Форсайтови полностью

Сага за Форсайтови

Тя не вдигна глава и не продума; само отраженията на пламъка трепкаха по неподвижната й фигура.

После се опита изведнъж да стане, но той не й позволи; и едва сега разбра.

Тя се бе върнала като смъртно ранено животно, защото не знаеше къде да отиде, нито какво да върши. Видът на загърнатата в кожено палто фигура показваше достатъчно ясно това.

Така разбра в тоя миг съвсем положително, че Босини е бил неин любовник; разбра, че тя е прочела съобщението за смъртта му… Като него може би бе купила и прочела вестника на някой ветровит уличен ъгъл.

И се бе върнала доброволно в клетката, от която копнееше да се освободи… Осъзнал страхотното значение на всичко това, той би желал да извика: „Махни от моя дом това омразно тяло, което толкова обичам! Скрий жалкото си, бледо лице, така жестоко и кротко… докато не съм го смазал! Махни се от очите ми и вече никога не се мяркай пред тях!“

При тия неизречени думи му се стори, че я видя как става и си тръгва, като в сън, ужасен сън, от който се мъчеше да се събуди… да тръгне, да си отиде, в мрака, в студа, без да помисли за него, без да забележи дори.

Тогава той извика тъкмо противното на това, което не бе изрекъл:

— Не! Стой тук!

Отвърна глава и седна на обичайното си място от другата страна на камината.

И двамата мълчаха.

Соумс мислеше: „Защо е всичко това? Защо страдам толкова? Какво съм сторил? Вината не е моя!“

Погледна я отново, свита като ранено, умиращо птиче, задъхано в последни издихания, втренчило тъжни очи в убиеца си, с гаснещ, кротък, незрящ поглед, който се сбогува с всичко скъпо — със слънцето, въздуха и своя другар.

Така седяха те в мълчание пред огъня, от двете стани на камината.

Димът от пламтящите кедрови цепеници, тъй приятен някога за Соумс, започна да го задушава. И като не можа да го изтърпи, той отиде в антрето, разтвори широко вратата, вдъхна нахлулия студен въздух, после, без шапка и палто, излезе на площада.

Една гладна котка тръгна покрай парапета на градината към него; той помисли: „Страдание! Кога ще свърши моето страдание!“

Пред входа на отсрещната къща съседът Рътър си изтриваше обущата с изражение, което искаше да каже: „Тук аз съм господар“. Соумс отмина.

Отдалече нейде, от черквата, където се бе венчал с Айрин, камбанен звън се извисяваше в синьото небе над уличния шум и възвестяваше Христовото пришествие. Соумс почувства нужда от силно питие, за да забрави или да се вбеси. Ах, да можеше да избухне, да изхвръкне от тази мрежа, в която за пръв път в живота си се чувстваше омотан! Да можеше да отстъпи пред мисълта: „Разведи се!… Изгони я! Тя те е забравила. Забрави я и ти!…“

Да можеше да отстъпи пред мисълта: „Остави я да си върви… достатъчно е страдала!“

Да можеше да отстъпи пред желанието: „Направи я своя робиня… тя е в твоята власт!“

Да можеше да отстъпи дори пред внезапния проблясък: „Каква полза от всичко това? Забрави се за миг, забрави, че не ти е безразлично как ще постъпиш… че както и да постъпиш, ще пожертваш нещо.“

Да можеше да действува по импулс!

Но той не можеше да забрави нищо; не можеше да отстъпи пред никаква мисъл, желание или проблясък; всичко това беше прекалено важно, прекалено близко за него — като неразрушима клетка.

Соумс запуши уши. Прониза го мисълта, че не Босини, а сам той можеше да е мъртъв и сега тя, вместо да се гуши като простреляно птиче с изгаснал поглед…

Нещо меко докосна нозете му — котката се отъркваше в тях. От гърдите му се изтръгна стон, който го разтърси от главата до петите. После всичко потъна отново в мрака, отдето къщите го гледаха: всяка със своя стопанин и стопанка, със своя собствена, щастлива или тъжна, неизвестна съдба.

Изведнъж забеляза, че собствената му врата е отворена и в рамката на осветения хол се чернее фигурата на застанал гърбом мъж. Нещо пропълзя в гърдите му и той се промъкна безшумно зад него.

Видя шубата си, метната на украсеното с резба дъбово кресло; персийските килими, сребърните вази, наредените покрай стените порцеланови чаши, непознатия мъж пред входа.

И запита рязко:

— Какво желаете, сър?

Посетителят се обърна. Беше Джолиън младши.

— Вратата беше отворена — каза той. — Мога ли да видя съпругата ви за минутка? Искам да й съобщя нещо.

Соумс го изгледа косо.

— Жена ми не може да приеме никого — промълви сърдито той.

— Няма да я задържа нито минутка — отвърна любезно Джолиън младши.

Соумс се приближи и му препречи пътя.

— Жена ми не може да приеме никого — повтори той.

Погледът на Джолиън младши се плъзна покрай него и се спря във вестибюла. Пред прага на гостната стоеше Айрин с обезумял, очакващ поглед, полуотворени устни и протегнати ръце. Щом зърна двамата мъже, пламът в очите й угасна, тя отпусна ръце и се вкамени.

Соумс се обърна, срещна погледа на госта и почти изръмжа. После стисна устни в някакво подобие на усмивка.

— Този дом е мой — изсъска той. — Аз заповядвам в него. Казах ви вече… и ви повтарям: не приемаме.

И затръшна вратата пред Джолиън младши.