Сага за Форсайтови

Далече нейде се обади кукувица; див гълъб гукаше в най-близкия бряст на полянката, а колко лютичета и маргаритки бяха разцъфтели след последната коситба! Вятърът се бе извил от югозапад… въздухът беше приятен, сочен! Той бутна шапката си и слънцето огря брадичката и бузата му. Така му се искаше днес да има някого до себе си… да погледне хубавичко лице. Хората смятаха, че старите не се нуждаят от нищо. И с оная съвсем нефорсайтовска мъдрост, която се таеше в душата му, той помисли: „Човек никога не се насища! С единия си крак си вече в гроба, пък желаеш нещо!“ Тук — далеч от деловите грижи — внуците му, цветята, дърветата, птиците от малкото имение, слънцето и звездите над тях, всичките го подканваха денонощно: „Сезам, отвори се!“ И Сезам се бе разтворил… без сам да знае колко много! Той беше винаги отзивчив към онова, което днес наричаха „природа“, искрено, почти набожно отзивчив, при все че беше загубил навика да нарича залеза залез и гледката гледка, колкото и дълбоко да се вълнуваше от тях. Но напоследък наистина изпитваше болка пред природата — толкова много се възхищаваше от нея. Когато във все по-дългите, спокойни, ясни дни, уловил за ръчичка Холи, придружен от Балтазар, който старателно и напразно търсеше нещо пред тях, той тръгваше да се разхожда, да гледа как розите разцъфтяват, как плодовете зреят край оградата, а слънцето позлатява дъбовите листа и фиданки в горичката, как листата на водните лилии се разтварят и блещукат, а младите стръкове на единствената житна нива сребреят; да слуша скорците и чучулигите, преживянето на олдърнейските крави, който помахваха бавно косматите си опашки — във всеки един от тия прекрасни дни той страдаше от любовта си към всичко това, защото усещаше в душата си, че надали ще му се радва още дълго. Мисълта, че някой ден — не след десет, а може би дори не и след пет години — тоя свят ще му бъде отнет, преди той да е изчерпал любовта си към него, му се струваше някаква витаеща пред кръгозора му несправедливост. Дори да има нещо след тоя живот, не ще бъде това, което би желал: не ще бъде Робин Хил с цветята, птиците, любимите лица… Но и сега дори те не бяха винаги край него! Ненавистта към измамите се бе засилила с годините; непримиримостта, която проявяваше в шейсетте години просто от своенравие, както носеше и бакенбарди, бе отпаднала отдавна, заменена с почит само към три неща — красотата, почтеността и собственическия инстинкт; а най-ценното сега от трите беше красотата. Той бе имал винаги всестранни интереси и все още четеше „Таймс“, но можеше да го остави, щом чуеше песента на дрозд. Почтеността… собствеността, можеха понякога и да досадят; дроздовете и залезите никога не му досаждаха, само вдъхваха мъчителното чувство, че може би не ще има време да им се наслади. Загледан в тихото сияние на тази привечер и в златистите и бели цветенца в ливадата, той си помисли: „Тоя вечерен покой е като музиката на «Орфей», която слушах неотдавна в «Ковънт Гардън»85. Прекрасна опера; не е Мейербер или Моцарт, но в своя жанр е още по-прекрасна може би; с нещо класическо, останало от Златния век86, невинно и меко, а Риволи беше почти така добра, както някога…“ — най-високата възхвала, която можеше да й отдаде. Мъката на Орфей по загубената красота, по изчезналата в преизподнята любима — както и в живота се изплъзва от нас всяка любов и красота, — мъката, която трептеше и пееше в тая златна музика, трептеше тая вечер и в незалязващата красота на света. И с върха на своята обувка с коркова подметка и ластик отстрани той побутна в ребрата Балтазар, който се събуди и започна да се чисти от бълхи. След като си свърши заниманието, кучето отърка почесаното място в крака на господаря си и легна отново, като допря муцуна до разтревожилата го обувка. А в паметта на Джолиън старши се събуди внезапно споменът за едно лице, което бе видял в тази опера преди три седмици — за Айрин, жената на скъпоценния му племенник, на Собственика Соумс! При все че не я беше виждал от приема в собствения си дом на Станхоп Гейт, когато празнуваха злополучния годеж на Джун с Босини, той си я припомни веднага, защото винаги се бе възхищавал от нея… тя беше наистина хубавичко създание. След смъртта на Босини, чиято любовница бе станала при така осъдителни обстоятелствата, той бе чул, че напуснала веднага Соумс. Само бог знае как живее оттогава. Когато я зърна в профил на предния ред, наистина за пръв път след тия три години се сети за нея. Никой не я споменаваше. Само Джо му каза веднъж нещо… което страшно го разстрои. Доколкото си спомняше, синът му го бе научил от Джордж Форсайт, който видял Босини в мъглата, преди да бъде прегазен… Нещо, което обясняваше страданието на оня младеж… някаква постъпка… възмутителна постъпка на Соумс към Айрин… Джо я бе видял в същия ден, след като бе узнала за злополуката, видял я бе само за миг, но думите му бяха останали в ума на Джолиън старши. „Обезумяла и отчаяна“ — бе казал Джо. На другия ден бе отишла да я види Джун… задушила бе чувствата си и бе отишла; и прислужницата й бе казала с плач, че господарката й е излязла вечерта и не се е върнала вече. Трагична история наистина! Едно беше положително — Соумс не бе успял да я върне! Той живееше сега в Брайтън, като пътуваше до Лондон и обратно всеки ден — една съвсем заслужена съдба за Собственика! Защото намразеше ли веднъж някого — както бе намразил племенника си! — Джолиън старши не смогваше да надделее своята омраза. Още си спомняше облекчението, с което бе чул вестта за изчезването на Айрин… Възмутително беше да си я представи затворница в тоя дом, дето се бе върнала явно само за миг, когато я бе видял Джо — както ранено животно се връща в леговището си, — след като бе узнала вестта за „трагичната смърт на един архитект“. Лицето й го порази миналата вечер… много по-красиво, отколкото го помнеше, но като маска, зад която все още се таи живот. Млада жена — към двайсет и осем години. Да — а! Може би има вече нова любов. При тази недопустима мисъл — омъжена жена не бива да се влюбва дори веднъж! — кракът му се надигна, а с него и главата на Балтазар. Умното животно стана и загледа в лицето Джолиън старши. Сякаш казваше: „Ще тръгваме ли?“ А Джолиън старши отвърна: „Да вървим, приятелю!“