Сага за Форсайтови

Лицето й, близо до прозореца, го порази с тъжното си изражение. „Да можех да я поразвеселя!“ Взе каната с топла вода и тръгна към галерията.

— А това е стаята на Джун — обясни той, като отвори съседната врата и остави каната. — Предполагам, че ще намерите всичко, каквото ви трябва.

Затвори вратата след нея и се върна в своята стая. Изчетка косата си с големите абаносови четки, освежи челото си с одеколон и се замисли. Така странно бе идването й — някакво тайнствено, почти романтично посещение — сякаш желанието му за човешко присъствие беше изпълнено от… каквото там изпълняваше тия неща. Той изпъна пред огледалото своята все още изправена снага, прекара четката по белите си мустаци, намокри с одеколон веждите си и позвъни.

— Забравих да съобщя, че имам на вечеря една дама. Готвачката да приготви нещо допълнително, а Бикън да впрегне в десет и половина каретата, за да я отведе в града. Спи ли мис Холи?

Момичето предполагаше, че не спи. Джолиън старши мина през галерията, отиде на пръсти до детската стая и отвори вратата, чиито панти бяха грижливо смазани, за да може нощем да влиза и излиза, без да го усетят.

Но Холи спеше като мъничка мадона, която старите художници, след като са я нарисували, не биха отличили от Венера. Дългите тъмни ресници бяха прилепнали до бузките, на лицето й беше изписан пълен покой — малкият организъм беше очевидно в пълен ред. Джолиън старши я гледаше в захлас в полутъмната стая. Толкова очарователно, сериозно и мило беше това личице! Той умееше повече от всеки друг да живее чрез младите. Те бяха неговият бъдещ живот, който дълбоко вкорененото му езическо здравомислие допускаше. Ето я — животът е пред нея, а в нея, в нежните й жили — частица от неговата кръв. Ето я, малкото другарче, чието щастие трябваше да осигури, доколкото можеше, за да не познае тя нищо друго, освен любов. Сърцето му затуптя по-силно и той излезе, като се стараеше да не скърца с лачените си обувки. Чудноватото прозрение го посрещна в коридора: като си представи човек, че децата могат да стигнат до участта на ония, за които се грижеше Айрин! И ония жени са били някога дечица както заспалото тук! „Трябва да им дам чек — каза си той. — Не мога да понасям мисълта за тях“. Не бе се сещал никога за тия бедни несретници, защото нараняваха прекалено дълбоко действителната му изтънченост, скрита под пластовете покорство към собственическия инстинкт… нараняваха прекалено мъчително най-съкровеното нещо у него — любовта му към красотата, от която сърцето му можеше и сега дори да трепне, щом си спомнеше за предстоящата вечер, в обществото на една хубава жена. Той слезе и мина през двукрилата врата към задните помещения. В отделението за вината имаше бяло рейнско, което струваше най-малко по две лири бутилката, един „Щайнберг кабинет“, по-хубав от всеки „Йоханисберг“; вино с чудесен букет, сладко като нектар… всъщност истински нектар! Извади една бутилка от него, взе я като бебе и я вдигна към светлината да я погледне. Обвита в саван от прах, бутилката с мек цвят и тънка шия го изпълни с дълбока радост. Още три години бе отлежала тук след преместването от града… трябваше да е в отлично състояние! Купил бе тия вина преди трийсет и пет години… Слава богу, имаше изкусно небце и бе заслужил правото да пие такова вино. Гостенката щеше да го оцени: нито следа от накиселяване. Изтри бутилката, извади с ръка тапата, наведе се да вдъхне аромата и се върна в салона за музика.

Айрин стоеше край пианото; свалила бе шапката и дантеления шлейф и той можеше да види и златистите й коси, и бледата шия. В своята сива рокля край пианото от палисандър тя беше прекрасна картина за Джолиън старши.