Сага за Форсайтови

Бавно, по обичая, те минаха по осеяната с лютичета и маргаритки морава и навлязоха сред папратите. Този участък, дето малко нещо бе израснало засега, беше изкуствено смъкнат под равнището на ливадата и се издигаше към следващата, за да остави впечатление за безредие, така важно в градинарството. Камънаците и пръстта бяха любимото място на Балтазар, който често си намираше там по някоя къртица. Джолиън старши държеше да минава оттук, защото, макар че мястото не беше красиво, някой ден щеше да стане; и той си казваше: „Трябва да доведа Вар да го види; той разбира повече от Бийч.“ И растенията, като къщите и човешките болки, се нуждаеха от най-вещи грижи. Тук имаше охлюви и, когато идваха тук с внучетата си, им разправяше приказка за момченцето, което казвало: „Мамо, имат ли си сливите крачета?“ — „Не, мило.“ — „Тогава да пукна, ако не съм глътнал охлюв!“ А когато те подскачаха и го дърпаха за ръката, за да покажат как охлювчето пълзи из „коремчето“ на момченцето, той им смигваше дяволито. Като излезе от папратите, той отвори решетъчната вратичка; оттук започваше първата нива, просторна равна площ, а зад нея беше оградена със зид зеленчуковата градина. Джолиън старши не мина оттам, защото тя не отговаряше на настроението му, и пое към езерцето. Балтазар знаеше, че там има водни плъхове, и вървеше напред с походката на застаряващо куче, което минава всеки ден по един и същи път. Когато стигнаха до брега, Джолиън старши видя, че вчера е цъфнала нова водна лилия — ще я покаже на Холи утре, когато „миличкото му“ се оправи от изядения домат на обяд — то имаше много деликатен стомах. След като Джоли бе постъпил в училище — това му беше първия срок, — Холи беше почти по цял ден с дядо си, та страшно му липсваше сега. Усещаше и болката, която го тревожеше напоследък — някакво леко дръпване в лявата страна. Погледна назад към хълма. Бедният Босини беше създал една наистина необикновено хубава сграда; непременно щеше да преуспее, ако бе останал жив! Къде ли е сега? Може би витае още тук, дето бе оставил своята последна творба и своята трагична любов! Или духът му се бе разсеял във всемира? Кой би могъл да каже? Това куче пак ще се изкаля! Джолиън тръгна към горичката. Там цъфтяха прекрасни камбанки; можеше да намери и някои недоцъфтели, дето се синееха като късчета небе между дърветата, дето няма да ги види слънце. Отмина край строените в този край краварник и кокошкарник и тръгна по тясната пътечка между младите дъбови фиданки към кътчето с камбанките. Балтазар, който вървеше все пред него, тихо изръмжа. Джолиън старши го бутна с крак, но кучето се бе спряло и препречваше пътя, а козината на гърба му леко настръхна. От ръмженето и щръкналата козина, а може би от особеното чувство, което ни обзема в гората, Джолиън старши усети, че по гърба му пропълзяват тръпки. Пътеката завиваше, след завоя имаше стар мъхест пън, а на пъна беше седнала жена. Лицето й не се виждаше, но Джолиън едва успя да си каже: „Влязла е без позволение… Ще трябва да поставя дъсчица с предупреждение!“ — когато тя се обърна. Господи! Та това беше същото лице, което бе видял в операта… жената, за която току-що бе мислил! В своето смущение той усети, че всичко пред очите му се замъглява, сякаш някакъв дух… Странно видение… Може би просто косото слънчево отражение върху сивосинкавата й рокля! Тя стана, усмихната, леко наклонила глава… А Джолиън старши помисли: „Колко е хубава!“ Нито един от двамата не продума; той разбра и се възхити от това мълчание. Дошла беше, без съмнение, заради някакъв спомен, и не възнамеряваше да се оправдава с банално обяснение.

— Не пускайте кучето до роклята си — каза той. — Краката му са мокри. Ела насам, приятелю!

Но Балтазар тръгна към гостенката, която протегна ръка и го погали по главата. Джолиън старши продължи веднага:

— Видях ви онази вечер в операта; вие не ме забелязахте.

— Напротив, забелязах ви.

Той усети в тия думи неуловимо ласкателство, сякаш бе добавила: „Възможно ли е човек да не ви забележи?“

— Всички са в Испания — каза неочаквано той. — Останах сам. И отидох на опера. Риволи беше добра. Видяхте ли краварника?

В една обстановка, претоварена с тайнственост и почти с вълнение, той пое несъзнателно към това кътче на своя имот и тя тръгна редом с него. Снагата й се олюляваше леко, като на най-изисканите французойки; цветът на роклята й беше във френско сиво. Той зърна две-три сребърни нишки в кехлибарените й коси, така странни при тъмните очи и бледото лице. Неочакван кос поглед от тия кадифенокестеняви очи го смути. Този поглед идваше сякаш от далечни глъбини, бихме казали, от друг мир или, най-малкото, от човек, който не живееше изцяло в тоя. И той запита машинално:

— Къде живеете сега?

— В апартаментче в Челси87.

Не искаше да узнае как живее; не искаше нищо да узнае; но предателският въпрос пак изхвръкна.

— Сама?

Тя кимна. С облекчение чу отговора й. И веднага си каза, че ако не бе хрумнало другояче на съдбата, тя щеше да е сега господарка на тази горичка и щеше да му показва същия краварник.