Сага за Форсайтови

НА АНДРЕ ШЕВРИЙОН84

Глава 1

В последния ден от май на деветдесетте години, към шест часа вечерта, Джолиън старши седеше под ръба пред терасата на своя дом в Робин Хил. Чакаше да почнат да го хапят комарите, та едва тогава да се раздели с великолепната привечер. Слабата мургава ръка с изпъкнали жили и тънки пръсти с дълги нокти — излъсканите заострени нокти му бяха останали още от най-ранните викториански дни, когато изискаността налагаше да не пипва нищо, дори с крайчеца на пръстите си — стискаше края на пурата. Изпъкналото чело, дългите бели мустаци, хлътналите бузи и мършавата дълга брадичка се пазеха от залязващото слънце с потъмняла панамена шапка. Седеше с кръстосани нозе и в стойката и държанието му се долавяше ведрата изисканост на стар човек, който всяка сутрин напръсква кърпичката си с одеколон. В нозете му лежеше рошаво куче с козина на бели и кафяви петна, което се стараеше да изглежда, че е от померанска порода. Това беше Балтазар. Някогашната ненавист между двамата се бе превърнала с годините в привързаност. До креслото на Джолиън старши имаше стол-люлка, на който седеше една от куклите на Холи, наричана „тъпата Алис“, превита на две, заровила в черната фустичка нажаленото си носле. Тя беше винаги в немилост, затова й беше все едно как са я оставили са седи. Моравата под дъба се спускаше до папратите, а зад тази подредена част се превръщаше в поле, което стигаше до езерцето, горичката и оная „прекрасна, забележителна“ гледка, на която Суидин Форсайт се бе възхищавал, застанал под същото това дърво преди пет години, когато бе дошъл заедно с Айрин да види къщата. Джолиън старши бе слушал за тоя подвиг на брат си — за разходката, която се бе прочула на Форсайтовата борса. Тоя Суидин! Взе, че умря миналия ноември едва седемдесет и две годишен, който възобнови мнението, че Форсайтови не са безсмъртни, изникнало за пръв път след смъртта на леля Ан. Умря! Сега оставаха само Джолиън старши, Джеймс, Роджър, Никълъс, Тимоти, Джули, Естер и Сюзън! И Джолиън старши си помисли: „Осемдесет и пет! А не ги усещам… Само да не е оная болка!“

Паметта му заскита назад. Не усещаше годините си, откакто купи преди три години злополучната къща на племенника си и се настани в Робин Хил. Струваше му се, че се подмладява с всяка нова пролет, откакто заживя извън града със сина си и внуците си — Джун и малките от втория брак, Джоли и Холи, — далеч от лондонската глъч и клюките на Форсайтовата борса, без заседания на управителни съвети, в пряко безделие и развлечения, но все пак достатъчно зает да подобрява и разкрасява къщата и двайсетте акра около нея и да задоволява хрумванията на Холи и Джоли. Всички мъчнотии и цялото раздразнение, наслоили се в сърцето му от дългата трагична история между Джун, Соумс, Айрин и нещастния Босини, бяха угаснали. И Джун дори се бе отърсила най-после от своята унилост — доказваше го решението да направи едно пътешествие до Испания с баща си и втората си майка. Странен, съвършен покой бе настъпил след тяхното заминаване, блажен и все пак тъжен, защото синът му не беше тук. Джо беше сега за него само утеха и радост… едно мило момче! Но жените — и най-добрите дори — винаги дразнят нервите, освен когато им се възхищаваш.