Сага за Форсайтови

— Всички са олдърнейки — промълви той. — Дават чудесно мляко! Тази е прекрасно същество! Ей, Миртъл!

Светложълтата крава с меки, тъмни очи — като очите на Айрин — не мръдна. Отдавна не беше доена. Тя ги поглеждаше от ъгъла си със своите лъскави, кротки, безсрамни очи, а от сивите й устни се бе проточила към сламата тъничка струя слюнка. Дъх на сено, ванилия и амоняк изпълваше полумрака на хладния краварник; и Джолиън старши каза:

— Останете да вечеряте с мен. Ще ви изпратя с каретата.

Долови, че в нея става борба; съвсем естествено, разбира се, при спомените, които имаше. Но той желаеше компанията й, хубавичкото лице, очарователната фигура, красотата й! Целият следобед беше сам. В очите му е имало може би тъга, защото тя отговори:

— Благодаря, чичо Джолиън. С удоволствие.

Той потърка ръце и каза:

— Чудесно! Да се връщаме тогава!

Започнаха да се изкачват през поляната, предвождани от Балтазар. Слънцето грееше почти право срещу тях и Джолиън старши можеше да види сега не само сребърните нишки, но и леките бръчки — тъкмо толкова, колкото да придадат на красотата й изтънчеността на монетен образ… особения облик на несподеления живот. „Ще я въведа през терасата — помисли той. — Тя не е обикновена гостенка.“

— Какво правите по цял ден?

— Давам уроци по музика. А имам и друго занимание.

— Работите! — каза Джолиън старши, като взе куклата от стола-люлка и оправи черната й фустичка. — Какво по-хубаво от работата, нали? Аз пък не върша вече нищо. Старея. Какво е другото ви занимание?

— Опивам се да помагам на изпаднали в беда жени.

Джолиън старши не разбра напълно.

— В беда ли? — отговори той; после се досети, почти смутен, че тя имаше предвид точно онова, което би имал предвид той, ако би употребил същия израз. Да помага на лондонските Магдалини! Странно и страшно занимание! Но любопитството надделя над естественото му отвращение и той запита:

— Така ли? Какво правите за тях?

— Не много. Не мога да отделя достатъчно пари. Мога само да им съчувствам и, понякога, да ги храня.

Ръката на Джолиън старши потърси неловко портмонето си. Той попита бързо:

— А къде ги намирате?

— В една болница.

— В болница ли? Пфу!

— Най-тъжно е това, че почти всички са били някога красиви.

Джолиън старши изправи куклата.

— Красиви! — възкликна той. — Хм! Да! Тъжна история! — И тръгна към къщата.

През балконската врата, с още невдигнати щори, той я въведе в стаята, където обикновено четеше „Таймс“ и прелистваше едно земеделско списание с грамадни илюстрации на кръмно цвекло и други растения от тоя род, които Холи оцветяваше.

— Вечерята е след половин час. Сигурно ще пискате да си измиете ръцете! Ще ви заведа в стаята на Джун.

Забеляза, че тя се оглежда внимателно: искаше да види какво се е променило, след като бе посетила за последен път тази къща със съпруга или любовника си, или може би и с двамата… той не знаеше и не можеше да каже! Тъмен въпрос и той желаеше да го остави в тъма. Но колко промени! В хола той каза:

— Синът ми, знаете, е художник. С много добър вкус, който се различава от моя, разбира се, но аз го оставям да постъпва както желае.

Тя стоеше безмълвно, само погледът й блуждаеше из хола и салона за музика — съединени сега в една зала под широкия стъклен покрив. Джолиън старши я съзерцаваше със странни чувства. Опитваше ли се тя да прогони някого от сумрачния кът, дето се съзираха само бисерносиви и сребърни багри? Сам той би предпочел златото — по-жизнено е и по-крепко. Но Джо имаше френски вкус и всичко бе станало призрачно — сякаш замъглено от дима на цигарите, които синът му непрестанно пушеше — и пресечено само тук-там от син и тъмночервен плат. Не за това бе мечтал той! Окачваше мислено по тия стени шедьоври в позлатени рамки — натюрморти и спокойни пейзажи, които бе купувал в дни, когато се държеше на размерите! Къде бяха те сега? Продадени на безценица, защото усетът, с който той — единствен между Форсайтови — вървеше с времето, го бе предпазил да не се бори за тях. Но в кабинета си все още беше запазил „Холандски рибарски лодки при залез“.

Започна да се изкачва след гостенката по стълбите, много бавно, защото пак усещаше болката от лявата страна.

— Тук са баните — каза той — и останалите помещение. Наредих да ги облицоват с плочки. По-нататък са детските стаи. А това е стаята на Джо и съпругата му. Всички са свързани. Предполагам, че си спомняте.

Айрин кимна. Продължиха, минаха през галерията и влязоха в просторна стая с малко легло и няколко прозореца.

— Малка стая — каза той. Стените бяха покрити със снимки на децата и акварелни скици; той добави неуверено: — От Джо са. Гледката оттук е чудесна. При ясно време се вижда главната трибуна на хиподрума в Епсъм.

Слънцето се бе скрило вече зад къщата и над „гледката“ се бе спуснала светла мараня, останка от дългия лъчезарен ден. Къщи почти не се виждаха, само ниви и дървета блестяха леко по хълмовете в далечината.

— Местността се променя — каза неочаквано той, — но ще си остане тук и след като всички ние си отидем. Погледнете ония дроздове… чудесни са сутрин. Радвам се, че се отървах от Лондон.