Сага за Форсайтови

Айрин отново престана да свири.

— Искате ли нещо от Глук? Той е композирал в слънчева градина, с бутилка рейнско до себе си.

— О, да! Нека чуем „Орфей“.

Край него се разстилаха сега поля със златни и сребърни цветя, бели сенки витаеха в слънчевите зари, ярки птици прелитаха в простора. Лято. Вълни от сладост и жал преливаха в душата му. От пурата падна пепел; когато извади копринената си кърпичка, за да я издуха, усети смесен мирис на емфие и одеколон. „О! — помисли той. — Закъсняло лято… това е то!“ И добави:

— Не ми изсвирихте „Che faro“88

Тя не отговори, не мръдна. Но той усети веднага, че я е огорчил. Видя я изведнъж да става, извърнала глава, и горчиво угризение го стрелна. Каква несъобразителност! И тя търсеше, разбира се, като Орфей… търсеше изгубения любим в този изпълнен със спомени хол! Смутен до дън душа, той стана от креслото. Тя бе отишла до големия прозорец в дъното. Последва я предпазливо. Скръстила беше ръце на гърдите си; можа да зърне само пребледнелите бузи. И каза съвсем разчувстван:

— Упокой се, миличка!

Думите му се изплъзнаха неволно, защото така се обръщаше към Холи, когато я болеше нещо. Но въздействието им беше мигновено и злополучно. Тя вдигна ръце, закри лице и се разплака.

Изправен до нея, Джолиън старши я гледаше с хлътналите си старчески очи. Дълбокият срам, който тя изпитваше от своята слабост, така несъвместима със самообладанието и спокойствието на цялото й държане, доказваше, че никога досега не се е излагала така в чуждо присъствие.

— Успокойте се… недейте! — повтаряше той, после протегна почтително ръка и я докосна. Тя се обърна и се облегна на него с все още закрито лице. Джолиън старши стоеше неподвижен, сложил на нейното рамо своята тънка ръка. Нека си поплаче… така ще й олекне! А учуденият Балтазар седна и ги загледа.

Прозорецът беше още отворен, завесите не бяха спуснати, последното дневно сияние нахлуваше неусетно и се сливаше със светлината на лампата; полъхна мирис на окосена трева. Помъдрял от своя дълголетен живот, Джолиън старши замълча. И най-тежката мъка се изплаква с време; само времето лекува скръбта… времето, което отнася всяко униние, всеки трепет; времето — успокоител. Припомни си думите: „Както кошута жадува за водни потоци…“89, но за какво ли му бяха те? После усети дъх на виолетки и разбра, че тя изтрива сълзите си. Протегна напред брадичка, докосна с мустаци челото й и усети как цялата й снага потреперва като фиданка, която се отърсва от дъждовни капки. Тя дигна ръката му до устните си, сякаш искаше да каже: „Мина вече! Простете ми!“

Целувката й го изпълни със странен покой; той я отведе до мястото, дето я бе улучила стрелата му. А Балтазар ги последва и остави в нозете им кокала на един от изядените котлети.

В желанието си да заличи спомена за това разчувстване, Джолиън старши не можа да измисли нищо по-добро от това, да й покаже порцелановите статуетки; поведе я бавно от витрина към витрина и се зае да вади своите колекции от дрезденски, лоустофтски и челсийски порцелан, които въртеше в слабите си луничави ръце с изпъкнали жили и набръчкана кожа.

— Това нещо получих от Джобсън — казваше той, — трийсет лири дадох за него. Старинна вещ! Това куче разнася кокалите из цялата стая! А тази странна ваза успях да купя на разпродажбата, когато онзи прочут непрокопсаник успя да се разори… но вие не помните това време. Ето чудесен челсийски порцелан. Как мислите, какво е било това?

Успокои се като разбра, че тая жена с изтънчен вкус наистина се заинтересува от колекцията му; защото нищо не успокояваше така, както някоя порцеланова вещ с неустановен произход.

Когато чуха най-после колелата на каретата, той каза:

— Трябва да дойдете пак; елате да обядваме, тогава ще ви ги покажа на дневна светлина, а заедно с тях и моята любимка… тя наистина е много миличка. Това куче като че се влюби във вас.

Защото усетил, че тя си тръгва, Балтазар отъркваше ребра в краката й. Докато я изпращаше на входната врата. Джолиън старши добави:

— Ще ви закара за час и четвърт. А това вземете за вашите „протежета“.

И пусна в ръката й чек за петдесет лири. Видя как светнаха очите й, чу прошепнатото: „О, чичо Джолиън!“, и усети радостна тръпка. Тези пари означаваха малко подкрепа за две нещастници, а значеха и това, че тя ще дойде пак. Провря ръка през прозорчето и отново стисна нейната. Екипажът отмина. Той остана, загледан в луната и сенките на дърветата; и си мислеше: „Прекрасна нощ! Тя…“

Глава 2