Сага за Форсайтови

Последваха два дъждовни дни, а след тях спокойно, слънчево лято. Джолиън старши се разхождаше и разговаряше с Холи. Отново се почувства сякаш пораснал, изпълнен с нови сили; после стана неспокоен. Почти всеки следобед навлизаха в горичката и стигаха до пъна. „Ех, няма я! — казваше си той. — Няма я, то се знае!“. Усещаше изведнъж, че се смалява, и започваше да се влачи по нанагорнището към къщата, притиснал с ръка лявата си страна. Понякога му минаваше през ум: „Наистина ли бе идвала… или съм сънувал?“ — и се заглеждаше в простора, а Балтазар се заглеждаше в него. Нямаше да дойде пак, разбира се! Той отваряше сега с по-малко вълнение писмата от Испания. Щяха да се върнат едва през юли, но, странно, той чувстваше, че ще може да изчака. Всяка вечер напрягаше погледа си да се взира там, дето бе седяла тя. Нямаше я; и той навеждаше очи.

На седмия ден си каза: „Трябва да отида в града да си купя обувки“. Поръча за Бикън и тръгна. На минаване през Пътни за Хайд Парк помисли: „Мога да отида и до Челси и да я видя“. И се обади:

— Карайте, дето отведохте оная вечер дамата.

Кочияшът обърна широкото си червено лице и сочните му устни отвърнаха:

— Дамата в сиво ли, сър?

— Да, дамата в сиво.

Та какви други дами имаше? Тъпак!

Екипажът спря пред малък триетажен блок, малко настрана от реката. Джолиън старши видя веднага с опитното си око, че апартаментите са евтини. „Към шейсет лири годишно“ — помисли си той; влезе и погледна списъка с живущите. Нямаше никаква Форсайт; но срещу „първи етаж, апартамент В“ стоеше името „Мисис Айрин Ерън“. О! Приела бе отново моминското си име! И, кой знае защо, това му се понрави. Изкачи се полека, защото пак усещаше сърцето си. Постоя малко, преди да позвъни, за да му минат болката и сърцебиенето. Може би я няма! Тогава… за обувките! Черна мисъл! За какво му бяха обувки на неговата възраст? Няма да износи и тия, дето имаше!

— В къщи ли е господарката ви?

— Да, сър.

— Тогава й съобщете за мистър Джолиън Форсайт.

— Да, сър. Ако обичате да влезете оттук.

Джолиън старши последва една съвсем млада прислужничка — не би й дал повече от шестнайсет години — в малка гостна с вдигнати щори, дето нямаше почти нищо, освен пиано, лек парфюм и добър вкус. Застанал насред стаята, с цилиндър в ръка, той си мислеше: „Предполагам, че е зле материално!“ Над камината имаше огледало, което бе отразило фигурата му. Остарял беше! Чу шумолене и се обърна. Тя беше вече толкова близо, че мустаците му почти докоснаха челото й точно под сребристите нишки в косите.

— Отивах в града — каза той. — И реших да ви се обадя, да попитам как пътувахте миналата вечер.

Видя усмивката й и изпита внезапно облекчение. Може би наистина се радваше, че го вижда.

— Искате ли да си сложите шапката и да се поразходите в парка?

Но докато тя отиде да си сложи шапката, той се намръщи. В парка! Много е вероятно там да се разтакават Джеймс и Емили, мисис Никълъс или някой друг от милото му семейство. И ще се раздрънкат, че са ги видели. Не! Той нямаше никакво желание да съживява отзвуците от миналото на Форсайтовата борса. Махна един бял косъм от ревера на закопчания догоре редингот и прокара ръка по бузите, мустаците и четвъртитата си брадичка. Страшно хлътнали бяха бузите му. Не се хранеше добре напоследък… Ще трябва да поиска някакво укрепително от оня важен некадърник, който лекува Холи. В това време Айрин се завърна; когато бяха вече в колата, той каза:

— Ами ако вместо в парка отидем в Кенсингтънските градини? — И добави с намигване: — Там не се разтакават много нагоре-надолу. — Като че тя знаеше какво е намислил.

Оставиха каретата, влязоха в тоя недостъпен за тълпата кът и тръгнаха към езерото.

— Виждам, че сте приели отново бащиното си име — каза той. — И не сте сбъркали.

Тя го улови под ръка.

— Прости ли ми Джун, чичо Джолиън?

— Да, разбира се — отвърна любезно той. — Защо не?

— А вие?

— Аз ли? Аз ви простих още щом разбрах как стоят нещата.

И може би наистина бе простил; по вътрешен усет, той винаги прощаваше на красотата.

Тя въздъхна дълбоко.

— Аз никога не съжалих… не можех. Обичали ли сте някога истински, чичо Джолиън?

При този странен въпрос Джолиън старши погледна втренчено пред себе си. Обичал ли бе? Не можеше да си припомни сякаш такова нещо? Но не би желал да каже това на младата жена, която докосваше лакътя му, която се бе отрекла от живота заради вярност към спомена за една трагична любов. И помисли: „Ако бях срещнал вас на младини… кой знае, може би щях да извърша тая глупост.“ Но пожелае да се изплъзне с общи фрази.

— Любовта е странно чувство — каза той. — И често пъти гибелно. Гърците ли я бяха превърнали в богиня? Предполагам, че са били прави, само че те са живели в Златна епоха.

— Фил ги обожаваше.

Фил! Името го бодна, защото изведнъж — със способността си да вижда нещата от всички страни — той разбра защо се бе сприятелила с него. Защото искаше да разговаря за любимия си! Добре! Щом й доставя удоволствие! И каза:

— Струва ми се, че той разбираше от скулптура!