Сага за Форсайтови

В неделя сутринта, след като Холи отиде на черква със своята възпитателка, той реши да види ягодите. Придружен от Балтазар, огледа старателно корените и можа да намери десетина добре узрели ягоди. Не биваше да се навежда; зави му се свят, челото му пламна. Остави ягодите в чинията на обедната маса и разхлади челото си с одеколон. И, както стоеше пред огледалото, забеляза, че е отслабнал. Каква „фиданка“ беше на младини! Хубаво нещо е да си строен… Той не можеше да търпи дебели хора; но бузите му бяха все пак прекалено хлътнали! Тя щеше да пристигне с влака в дванайсет и половина и щеше да дойде по шосето откъм фермата на Гейдж, зад горичката. След като надникна в стаята на Джун, за да се увери, че са приготвили топла вода, тръгна да я посрещне; вървеше бавно, защото усещаше, че сърцето му бие ускорено. Въздухът ухаеше, чучулигите пееха, виждаше се трибуната на стадион Епсън. Чудесен ден! В такъв ден навярно, преди шест години, Соумс е довел Босини да види мястото, където щяха да започнат строежа. Босини именно бе избрал къде да бъде къщата… както му бе казвала често Джун. Напоследък мислеше често за младежа, като че духът му витаеше наистина около неговото последно дело, с надеждата… да я види. Босини… единственият мъж, завладял сърцето й, този, комуто бе отдавала в захлас цялото си същество! Човек на неговата възраст не можеше, разбира се, да си представи тия неща, но душата му тръпнеше от странна тъпа болка… признак на неопределена ревност; и от по-великодушно чувство — от състрадание към тази така рано загубена любов. Само няколко нещастни месеца и… край! Да, да! Той погледна часовника си, преди да навлезе в горичката… едва единайсет и четвърт; още двайсет и пет минути чакане! Но изведнъж, щом мина завоя, я зърна точно там, дето я бе видял първия път — на отсечения дънер, — и разбра, че тя трябва да е дошла с по-раншния влак, за да поседи тук сама поне два часа. Два часа от присъствието й бе загубил. С какъв спомен й бе толкова скъпо това място? Лицето му бе издало навярно тази мисъл, защото тя веднага каза:

— Простете, чичо Джолиън; тук именно за първи път разбрах…

— Добре, добре; това място е ваше, когато й да дойдете. Изглеждате малко „лондончанка“; давали сте прекалено много уроци.

Измъчваше го мисълта, че е принудена да се изморява с разни девойчета, които дрънкат гами с дебелите си пръстчета!

— У какви хора давате уроци? — запита той.

— За щастие главно у еврейски семейства.

Джолин старши й я погледна смаян; за всеки Форсайт евреите са нещо странно и съмнително.

— Те обичат музиката и са много любезни.

— И трябва да бъдат, дявол да ги вземе! — Той я улови под ръка (лявата страна го наболяваше, щом започнеше да се изкачва) и добави: — Виждали ли сте някога такива лютичета? Разцъфнали са за една нощ.

Погледът и прелетя над поляната като пчела към цветя и мед.

— Исках да ги видите… и не позволих да пуснат кравите. — После си спомни, че тя идва тук, за да разговаря за Босини, и посочи часовниковата кула над конюшнята: — Предполагам, че той не би ми позволил да туря това нещо там… Нямаше чувство за време, доколкото си спомням.

Но тя притисна леко ръката му до своята и, вместо отговор, заговори за цветята; той разбра целта й — да не помисли, че е дошла само заради покойния й любим.

— Най-хубавото цвете, което ще ви покажа — продължи тържествено той, — е моята любимка. Ей сега ще се върне от черква. У нея има нещо, което ми напомня донейде за вас. — Не му се стори чудновато, че се изразява така, вместо да каже: „У вас има нещо, което ми напомня донейде за малката.“ Ах! Ето я и нея!

Следвана от възпитателката, чието храносмилане било разстроено преди двайсет и две години, при обсадата на Страсбург91, Холи изтича към тях откъм дъба. Спря се на десетина ярда, за да погали Балтазар, като си даде вид, че тъкмо затова е тичала. Но Джолиън старши я познаваше много добре и веднага каза:

— Е добре, миличка, ето дамата в сиво, която ти бях обещал.

Холи се изправи и вдигна глава. Дядо й наблюдаваше дяволито и двете; Айрин се усмихна, Холи загледа отначало сериозно-изпитателно, после се усмихна срамежливо, и накрая прояви много по-дълбоко чувство. Това дете имаше усет за красотата… разбираше кое колко струва! Той се зарадва, като ги видя, че се целунаха.

— Мисис Ерън, мамзел Бос. И така, мамзел, хубава ли беше проповедта?

Сега, когато не му оставаше много време, и, доколкото беше запазил известно отношение към църквата, той се интересуваше само от онази част на богослужението, която беше свързана с мира сега. Мамзел Бос протегна тънката си ръка в черна кожена ръкавица — тя бе служила винаги у добро семейства, — а тъжните очи на слабото й жълтеникаво лице сякаш питаха: „Добррре възпитана ли сте?“ Щом Холи и Джоли направеха нещо неприятно — а това не беше рядко явление, — тя им казваше: „Малките Тейлър никога не правеха така — те бяха много добррре възпитани деца“. Джоли намрази малките Тейлър; а Холи страшно се чудеше защо не може да стане като тях. „Странна душица“ — казваше си Джолиън старши, когато мислеше за мамзел Бос.