Сага за Форсайтови

Събуди се в два и половина, а — както знаеше от дълъг опит — този час засилваше тревожно всички мисли. Опитът го бе научил също, че следващото редовно събуждане в осем часа доказваше глупостта на тая тревога. Мисълта, която го изплаши неочаквано тая сутрин, беше, че ако се разболее — нещо вероятно на неговата възраст, — не ще може да вижда Айрин. От тая мисъл имаше само една стъпка до съзнанието, че ще бъде отделен от нея и щом синът му и Джун се върнат от Испания. Как би могъл да оправдае желанието си да вижда една жена, която бе откраднала — посред нощ човек не подбира думите! — любимия на Джун? Той беше мъртъв вече; но Джун беше упорито същество; с добро сърце, но упорита като пън и наистина неспособна да забрави! Те щяха да се върнат към средата на идния месец. Оставаха му още пет седмици, за да се порадва на новото чувство, озарило края на живота му. Мракът му разкри невероятно ясно естеството на това чувство. Възхищение пред красотата… копнеж да вижда това, което радва очите. Смешно на неговата възраст! И все пак… как би поискал от Джун да превъзмогне мъчителния спомен, как да не изглежда чудак в очите на сина си и жена му? Ще бъде принуден да се мъкне до Лондон, а това го уморяваше; после и най-лекото неразположение щеше да го лиши от тази възможност. Той лежеше с отворени очи, стискаше зъби от яд и се наричаше стар глупак, а сърцето му ту биеше силно, ту като че ли спираше изведнъж. Видя как утрото освети прозорците, чу как птиците запърхаха и зачуруликаха, как петлите пропяха, после заспа отново и се събуди уморен, но с ясен ум. Пет седмици няма защо да се тревожи — цяла вечност на неговата възраст! Но среднощната тревога бе оставила своя отпечатък, засилила бе волята му на човек, свикнал да постъпва винаги както желае. Ще я вижда колкото си иска! Защо да не отиде в града и да направи веднага това допълнение към завещанието си, вместо да пише на своя адвокат; може да я заведе и на опера! Но ще отиде с влак, защото не иска оня дебелак Бикън да се подсмива зад гърба му. Прислужниците са големи разбойници; а положително са чули за някогашната история между Айрин и Босини… Всички знаят и отгатват каквото не знаят. Сутринта й писа:

„Мила Айрин, утре ще дойда в града. Ако искате да отидете на опера, елате да вечеряме някъде спокойно…“

Но къде? От десетки години не бе вечерял в Лондон другаде, освен в своя клуб или в някой частен дом. Да! Оставаше онзи моден ресторант в Ковън Гардън!…

„Драснете ми утре сутринта до хотел «Пиемонт» дали да ви чакам там в седем часа.

От сърце Ваш Джолиън Форсайт“

Тя ще разбере, че иска да й доставиш малко радост; защото мисълта, че би могла да допусне у него копнеж да я види, му беше подсъзнателно неприятна; не беше редно толкова стар човек да си припомня навиците, за да се възхищава на красотата, особено на една красива жена.

Колкото и да бяха кратки, пътуването и посещението до адвоката го измориха. Беше и горещо, затова, след като се облече за вечеря, той полегна да си почине на дивана в спалнята. Навярно бе загубил за малко съзнание, защото се опомни с твърде странно чувство, стана с усилие и позвъни. О! Минаваше седем! И той беше тук, а тя може би го чакаше! Но замайването го обзе отново и го принуди да легне на дивана. Чу гласа на прислужничката:

— Звъняхте ли, сър?

— Да, влезте — „Не виждам ясно поради мъглата пред очите ми.“ — Не ми е добре. Донесете ми амоняк.

— Да, сър. — В гласа й прозвуча уплаха.

Джолиън старши направи усилие.

— Не, почакайте. Занесете тази бележка на племенницата ми… дамата, която чака в хола… една дама в сиво. Кажете, че мистър Форсайт не е добре… от горещината. Много се извинява, ако не отиде веднага долу, да не го чака за вечерята.

След като момичето излезе, той помисли без сила: „Защо казах «една дама в сиво»? Тя може и да е в друга рокля. Амоняк!“ Не изпадна вече в безсъзнание, но все пак не усети кога Айрин беше влязла и застанала край него, като държеше под носа му стъкло с амоняк и оправяше възглавницата зад гърба му. Чу тревожния й глас:

— Какво ви е, скъпи чичо Джолиън?

Усети смътно до ръката си лекото докосване на устните й; после вдъхна дълбоко и кихна от силния амоняк.

— Ха! — отвърна той. — Нищо ми няма. Как се озовахте тук? Слезте да вечеряте… Билетите са на тоалетната масичка. След една минутка ще се оправя.

Усети на челото си хладната й ръка; усети дъха на виолетки и остана така, раздвоен между насладата и решението да се съвземе по-бързо.

— Я гледайте! Та вие сте наистина в сиво! — каза той. — Помогнете ми да стана.

Щом стъпи на нозе, се отърси.

— Как може да припадам така! — И тръгна съвсем бавно към огледалото: „Какъв мъртвешки вид!“ Тя прошепна зад него:

— Не бива да слизате, чичо! Трябва да почивате!

— Глупости! Една чашка шампанско ще ме оправи веднага. Не искам да пропусна операта.