Сага за Форсайтови

Така мина един месец… един летен месец из полето и в сърцето му, с лятната градина и умората от нея. Кой би повярвал преди няколко седмици, че той ще очаква почти с ужас завръщането на сина и внучката си? Такава приятна свобода, такова връщане към независимостта, която човек има, преди да е създал семейство, бе намерил той в тия седмици с прекрасно време, в това общуване със същество, което не искаше нищо и оставаше винаги някак непознато, запазило чара на тайнственост. То беше като глътка вино за него, свикнал така отдавна да пие само вода, че бе почти забравил как виното нахлува в кръвта и упойва съзнанието. Цветята имаха по-ярки багри; уханията, музиката, слънчевата светлина бяха по-животворни — не само спомени от минала радост. Имаше смисъл в живота, имаше какво да очаква. Живееше само с новата си цел, не с размисли за миналото; а това е съществена разлика на неговите години. Насладите на хубавата трапеза, винаги маловажни за човек, въздържан по природа, бяха загубили вече всякакво значение. Той ядеше малко, без да обръща внимание какво; слабееше непрестанно, изглеждаше все по-изтощен. Станал бе отново „строен като фиданка“; а огромните очи с хлътнало слепоочие придаваха още по-голямо благородство на изтънялата фигура. Съзнаваше много добре, че трябва да повика лекар, но свободата беше премного приятна. Не желаеше да заплати със загуба на свобода лекуването на тежкото дишане и болките в гърдите, да се върне към вегетарианската диета и земеделските списания с илюстрации на кръмно цвекло в естествена големина, с които се развличаше преди появата на новата радост в живота му. О, не! Увеличи броя на пурите. Правилото му беше винаги по две на ден. Сега пушеше по три, понякога и четири — така пуши всеки човек, обзет от творчески порив! Често си казваше: „Трябва да се откажа от пушенето и кафето; трябва да се откажа от друсането до града.“ Но не се отказваше; нямаше никой около него да му прави забележки, а това беше безценен дар. Прислугата може би се чудеше, но разбира се, не продумваше. Мамзел Бос беше премного загрижена за собственото си храносмилане и премного „добре възпитана“, за да направи някакъв личен намек. Холи не можеше още да съзира промяната у този, който й беше едновременно играчка и божество. Само на Айрин оставаше да го моли да се храни по-добре, да почива през горещите часове на деня, да взима лекарство за укрепване и така нататък. Но тя не му казваше, че е причина за отслабването му, защото никой не вижда опустошението, което е извършил. Човек на осемдесет и пет години няма страсти, но красотата, която буди страст, вълнува по старому, докато смъртта затвори очите, жадуващи за нея.

В първия ден от втората седмица през юли той получи от Париж писмо от сина си, който съобщаваше, че се връщат в петък. Това беше по-сигурно от самата съдба, но с трогателната непрозорливост, с която старите се надарени, за да могат да издържат докрай, той никога не го допускаше напълно. Сега вече го повярва и разбра, че нещо трябва да се предприеме. Не можеше да си въобрази живота без този нов интерес, но и невъобразимите неща не съществуват, както Форсайтови откриват непрекъснато от собствен опит. Той седеше в старото кожено кресло, сгъваше и прегъваше писмото и дъвчеше с уста края на незапалената пура. Утре ще бъде последният вторничен излет в града. Навярно ще може все още да отива по веднъж в седмицата, под предлог, че се среща със своя адвокат. Но и това ще зависи от здравето му, защото отсега нататък ще започнат да се суетят около него. Уроците! Уроците трябва да продължат! Айрин ще трябва да преглътне скрупулите си, а Джун — да прибере чувствата в джоба си. Направи го някога, в деня, когато разбра за смъртта на Босини; щом го бе направила тогава, сигурно ще може да го стори и сега. Четири години, откакто й бе нанесена тази рана… Не е християнско да пази спомена за старите обиди. Джун имаше силна воля, но неговата беше по-силна, защото дните му бяха преброени. Айрин беше отстъпчива, сигурно щеше да направи това за него, ще сподави естественото си огорчение, за да не огорчи него. Уроците трябва да продължат; само така ще бъде спасен. След като запали най-после пурата, той започна да обмисля как да представи нещата пред близките си, как да им обясни това странно приятелство; как да забули и скрие голямата истина — че не може да се лиши от гледката на красотата. Да! Холи! Холи я обичаше, радваше се на уроците с нея! Тя ще го спаси… мъничката му любимка! Тая щастлива мисъл го разведри и той се запита защо се бе тревожил така ужасно. Не бива да се тревожи, веднага след това усети странна слабост, сякаш е само наполовина на тоя свят.